Начало > книги, на английски, прочетено > „Нужда“ от Кари Джоунс

„Нужда“ от Кари Джоунс


"Нужда" от Кари ДжоунсЗара колекционира фобии, както другите гимназистки колекционират червила. Нищо чудно, след като засега живота й е доста труден. Баща й ги е напуснал, пастрокът й току що е починал, а майка й, общо взето, е вдигнала ръце. Сега Зара живее с баба си в сънливия, студен Мейн, за да бъде „в безопасност“. Зара не мисли, че е в опасност; смята, че майка й просто не може да се справи.

Грешка. Оказва се, че онзи тип, когото тя вижда навсякъде – онзи, който оставя следи от златен брокат, не е плод на въображението й. Той е пикси и не от онзи тип – сладки, милички, с крилца. Той е от онези, които имат ужасни, неконтролируеми нужди. И преследва Зара.

Тази книга ми напомни един виц за малкия Иванчо. Онзи, в който той хваща златната рибка, но е толкова объркан какво иска, че накрая получава колело с цици. Четейки този роман, така и не разбрах какво е искала да покаже и разкаже авторката – толкова много коренно различни теми е забъркала и опитала да развие. За съжаление, резултатът е… да речем, че е „посредствен“ в най-добрите си моменти. И в крайна сметка дори и цици няма 😦

Ето какво има в книгата:

  • недоволстваща от живота тийнейджърка (за някои автори дори само това е достатъчно)
  • върколаци  – вълци, тигри, мечки и разни други „лаци“
  • феи – и по-конкретно пикси(та) – дори се намеква, че тези са от „мрачния“?! тип
  • малко градче в щата Мейн и много сняг, студ и спирания на тока (с много любов към творчеството на Стивън Кинг)
  • мистериозни изчезвания на момчета, които на всичкото отгоре са се случвали и преди десетина години

Гореизложените теми за мен лично са предостатъчни за един интересен роман. Но явно на Кари Джоунс нещо не й е достигало, защото е наблъскала в книгата си още:

  • трагичната смърт на бащата на главната героиня Зара, която я хвърля с главата надолу в дебрите на тийнейджърската депресия и която се налага да преживяваме отново и отново през кажи-речи цялата книга
  • ръка за ръка с горното, разни хора през цялото време се опитват да бъдат Брус Уилис и да спасяват света / градчето / момчетата / жертвите на диктаторски режими по целия свят…
  • …естествено, през половината време не успяват и тогава ни се натяква как някои неща са неизбежни и непредвидими като например сърдечният удар на бащата
  • за този баща на всяка втора страница ни се напомня, че не е биологичният баща на Зара, ами е втори баща, ама тя много го обича и всичко от него е научила и…
  • поради горното и поради други причини (а всъщност и напълно безпочвено според мен) имаме конфликт с майката на героинята
  • Зара е активистка на Амнести Интернешънъл – на темата има параграф след параграф и безброй писма и репорти… и в крайна сметка – само толкова
  • Зара тича – за да избяга, за удоволствие, като форма на борба с депресията и младежките пъпки, през нощта?!, през снега, бързо (ама не свръхестествено бързо)…
  • Зара е пацифистка – яростно се бори с вътрешните си копнежи да разбие главата на злобната си противничка Мегън, и изобщо е твърдо против насилието, дори и при самозащита, освен когато й падне пердето…
  • Зара колекционира фобии – всъщност през цялата книга Зара не проявява никакви признаци да има каквато и да е фобия (освен може би към здрав разум), а просто ни се изброяват латинските наименования на разни фобии. Би трябвало да е оригинален похват, но всъщност е по-скоро плесница в лицето на всички хора, които наистина страдат от фобии
  • Стивън Кинг!!! Или поне неизбежното споменаване на автора или произведенията му глава след глава. И всичко това, само защото действието се развива в Мейн? Уха! За съжаление въпреки всички напъни, простото споменаване на Куджо не предизвиква ни най-малко страх у читателя
  • много напъни да ни побият тръпки от страх – напълно неуспешни
  • някакъв опит за любовен триъгълник – тотален провал! Като се замисля – цялата любовна нишка в сюжета ми беше плосичка, недомислена, прекалено подсладена и в крайна сметка – преждевременно развита!
  • политически интриги сред феическите същества (това развитие, честно казано ми хареса и ми се искаше да има малко повечко на този фронт)
  • никакви цици! 😦

В романа има много, прекалено! много хляб за една силна ърбън фентъзи история. Без значение възрастовата граница. За съжаление, тя просто не се получава. Авторката се лута между темите, дава ни или прекалено малко или безпричинно много и всичко е нахвърляно и несвързано.

Особено много ме издразни държанието на главната героиня, което е напълно неестествено, насилено и нелогично. Зара би трябвало едновременно да ни разбие от драматизъм, но същевременно и да скача от екшън в екшън. За съжаление, през повечето време тя предимно обмисля скока си в действието, а накрая нищо не прави. Когато прави нещо, то е абсолютно импулсивно и в пълен разрез със здравия разум, който проявява в останалата част от романа. Изобщо – някой неуспешно се е опитал да завърже напрегнат сюжет.

Друго, което много ме дразни в книгата е опитът за неочаквани обрати, изненадващи разкрития, чудесии и ужасии, които героите разкриват през десетки и десетки страници и сцени… и които стават ясни за читателя, да не кажа, още от анотацията. Прекалено е. Или авторката силно подценява читателите си или героите, които изгражда са тъпи като Мейнски талпи.

В крайна сметка, книгата е доста зле. Реално я дочетох, стискайки зъби, с надеждата за някакво неочаквано развитие на свръхестествения фронт. Еми, жалко! За мен. А иначе въпреки опита за оригиналност, който прилича повече на насилствено заместване на „вампир“ с „пикси“, свръхестественият свят на авторката е доста постен. Така и не ни обяснява елементарни закони и причини. Оставя безброй отворени въпроси. А нашата смотана героиня Зара, измежду всички въпроси, които е нормално да зададе, задава само един:

– А ти „харесваш“ ли ме?

В голямата си част героите са доста елементарни и плоски, особено възрастните, от които очаквах поне малко по-сериозно поведение и здрав разум. Единственият герой, който ми остави някакви по-силни впечатления е баш главният злодей – кралят на пикситата. А Зара – ами за нея останах единствено с впечатлението, че е… нисичка.

Е, книгата има и добра страна – приятна корица. И няколко наистина весели момента, когато Зара именува колата си Йоко:

„Come on, Yoko. Let’s imagine there’s no gutter. It’s easy if you try. No empty air below your tire. Above it only car.“

И още един:

„Okay, just don’t hurt Yoko.“
„Yoko?“
„My car.“
„You named your car Yoko? As in Ono?“
„You have a better name?“
„How about Subaru?“

– Окей, само не наранявай Йоко.
– Йоко?
– Колата ми.
– Кръстила си колата си Йоко? На Йоко Оно?
– Да нямаш по-добро предложение?
– Какво ще кажеш за Субару?

В общи линии, май само това ще запомня от книгата. А и разбира се заглавието „Here There Be Tygers“, на две произведения, с които се надявам скоро да се запозная от първа ръка.

Книгата не е чак толкова лоша, просто не е хубава. Препоръчвам я, ако наистина нямате нещо по-интересно за четене и се опитвате да убиете няколко часа и неизвестно количество мозъчни клетки. Или ако сте натъпкани в задушен, мръсен автобус в разгара на лятото. Тогава книга, в която на всяка страница се сипе сняг и героинята трепери (от студ, страх, страст), може наистина да ви бъде от помощ. Но не, за съжаление няма никакви цици…

Advertisements
  1. Все още няма коментари.
  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: