„Събуждане“ от Лиса Макман

На седемнайсетгодишната Джейни й е писнало да бъде засмуквана в чуждите сънища. Особено сънищата с пропадане, тези, в които си гол, но никой не забелязва, както и онези с разюзданият секс. Джейни се е нагледала на измислено клатене, достатъчно за цял живот. Тя не може да сподели с никой какво може – никога не биха й повярвали, или по-зле – ще я помислят за изрод. И така, Джейни си живее в покрайнините, прокълната с дарба, която не желае и не може да контролира. И тогава тя попада сред отвратителен кошмар, който я смразява до кости. За пръв път Джейни е повече от наблюдател на нечие извратено съзнание. Тя е участник…

За излизането на книгата ме насочи Шанара. Видях книгата в книжарница, но я подминах. И все пак, отново Шанара (трябва някой ден да й науча оригиналното заглавие) ме подтикна да прочета книжката. Е, впечатленията за книгите са много лично нещо. В случая със „Събуждане“, аз останах разочарована.

Определено свръхестествения елемент в книгата е оригинален. Именно заради него ми е трудно да определя книгата като ърбън фентъзи. За мен е по-скоро фантастика. Макар да не мога да я нарека „научна“.

Структурата на книгата, подобна на дневник, както и воденето на разказа в сегашно време. В трето лице, но следящо плътно главната героиня. Е, всеки един от тези похвати е оригинален и сам по себе си интересен. За съжаление, всичко това на куп ми дойде прекалено и самоцелно. Почувствах се, сякаш авторката просто не е могла да потисне импулсите си и е използвала всяка нетрадиционна хрумка. Само дето, вместо да изпише вежди, е избола очи. Защото различните похвати си пречат един на друг – емоционалността и съкровеността на дневника и размислите на главната героиня се бият с почасовото разпределение и третото лице; за съжаление именно емоционалната драма пречи на разказа да представлява дневник от научен експеримент или лечение; за капак странното сегашно време, което ако беше включвано с мярка можеше да създаде ефекта на „Дълбината“ на Лукяненко, но използвано през цялата книга е по-скоро объркващо и дразнещо.

Откъм сюжет в книгата – беше ми интересна докъм средата. Май само до там са се простирали идеите на авторката и останалото си е чиста проба несполучливи опити да завърши що-годе смислено книгата. И дори и в логичната си част, историята в романа се свежда до романтичните преживявания на тийнейджърка от типа Мара Пепеляшка. На фона на не особено оригинални сънища и кошмари, които са прекалено много и в крайна сметка не особено затрогващи.

Поне за мен. Защото аз съм израстнала с филмите на Уес Крейвън. Да, онзи същият, който оставя кървавa диря в холивудската хорър история с филмите си за едно ужасно чудовище. Чудовище, дебнещо в сънищата ви. Чудовище, спотайващо се до пламъците на парният котел. Чудовище с ужасни белези и ножове на ръцете. Фреди Крюгер.

Но явно американските тийнейджъри са забравили за този веселяк, защото никой от смотаняците в книгата не се сеща за този легендарен злодей, който не се посвени да посегне на все още детското личице на Джони Деп. Може би заради това правят и римейк на филма – за да припомнят на децата (и на Лиса Макман) оригиналните кошмари.

Дали да задълбавам и в идеята за дома за стари хора? Може би само аз се сещам за един друг филм, за един друг кошмар, от един друг автор – „Екзорцистът – 3„. Е, явно Лиса Макман не го е гледала…

Що се отнася до героите – нямам нищо против Джейни. Дори ми хареса, макар и да беше леко захаросана. Много се зарадвах на Кейбъл (Кабел/Кавъл/печатна грешка на Кейлъб?), когато за пръв път се появи в книгата. Ето малко истинска оригиналност – главен мъжки персонаж, основен любовен интерес, но грозноват пропаднал прошляк-емо-скейтър. Малко ми е омръзнало в YA книгите да проповядват за неумираща любов и искрени чувства, ама всички да са манекени на Абъркромби. А после говорим, че младото поколение е повърхностно.

За съжаление момчето ме радваше само до скоропостижната си „пълна промяна“, правейки го най-желаният жребец в гимназията. Оттам нататък ситуацията е ясна. Надявах се на „Странни ангели“, но получих сапунка.

За второстепенните герои не ми се говори изобщо. Като цяло тези, които излизаха от стандартните рамки им липсваше консистентност. А великият капитан Фран Комиски, която държи да я наричат „сър“ ми е направо комична. Като се замисля, ако трябва да си харесам някой второстепенен герой, това е майката на Джейни. Но пък, освен няколкото намека за нещо интересно при нея, тя е по-скоро като част от пейзажа. В следваща книга? Хм, как мислите, дали ще се напъна да прочета още от това?

Е, все пак книгата не е чак отчайваща. Чете се бързо и поне до средата е относително интересна, а историята на Джейни и способностите й продължава и в следващите две книги „Избледняване“ и „Изчезване“. За съжаление отсега прозира накъде вървят нещата, но… винаги може да се надявате на неочакван край.

Мхм, както казват на запад – „Ин йор дриймс!“

Ето и българското издание на книгата от издателство „Пергамент“. Аз лично се отказах да го купувам още щом видях корицата. Намирам оригиналната корица за много въздействаща и стилна, а българската ми е… ще я нарека претруфена, за да не ставам груба. Подозирам, че някой отново е имал проблема на малкия Иванчо и златната рибка. За съжаление, ако корицата е въпрос на вкус, това не важи за превода. Нямам идея как е навътре в книгата, но още от заглавието ме отказаха.