„Малкото голямо четене“ – заключение

Ако някой се интересува, как се разви сблъсъкът ми с „Малкото голямо четене„… Ами никак. Предишния път се отказах да продължавам комуникацията с организаторите и реших, като един буден гражданин да се обърна към Господари на ефира.

Блажени са верующите.

Защото „Господарите“ – великите защитници на правдата, така и не отговориха на писмата ми. Да, точно, в множествено число. Не си направиха труда дори да ми откажат. Явно бяха заети да издирват елементарни грешки в монтажа на БГ сериалите. Какво да се направи – „Стъклен дом“ би им дигнал повече рейтинга от някакви си детски книги.

Е, стиснах зъбки и им се обадих по телефона. И на двата номера, понеже на единия така и не открих човек. То не че това, което вдигна на втория може да се нарече човек. Звучеше толкова изтормозено, че се налага да говори с мен. В крайна сметка ме отсвири.

И аз бях до тук. Нямам какво друго да направя по въпроса.

Междувременно излезе и топ 100 на конкурса. Е, Братството и Суки са отпаднали. Но Анита продължава. Анита Блейк – как тази поредица бе нарочена за детско-юношеска?!! Дори и преди да започнат баш сексуалните сцени в книгата, вътре има толкова насилие и обиколки из разни бардаци и какво ли още не… Абе, какво да говоря.

Аз съм фен на поредицата. Анита Блейк ми откри света на ърбън фентъзи жанра. Но личните ми предпочитания не могат и не бива да замъглят преценката ми.

Както и да е. Отказвам се. Няма май никакъв смисъл. Дори и отпадналите си седят на видно място в библиотеката, просто нямат бутонче за гласуване. Рекламата си е реклама – кво му плащаш? Не ми се рови из списъка с останалите в надпреварата книги. Не е моя работа – сигурна съм, че някой плаща на хората, организиращи конкурса. Аз го правя от добра воля. Но и аз си имам граници.

А междувременно посетихме Празника на детската книга. Тъжна картинка! Не знам какво очаквах, но със сигурност не и гледка напомняща „руски пазар“ от 90-те. Сбутани една до друга масички, тип тротоарна търговия. По тях наредени книги, както се редят сутиени или домати – една върху друга. Разбира се не липсваха кашончетата с хартиените бележки за намаления и „примоции“. Никакво обозначаване на издателствата, а и масичките бяха така набутани една до друга, а мястото толкова малко и запълнено с хора, че така или иначе нищо не се виждаше. И ако аз, с моите титанични 160 см, не виждах, то представете си какво видя дъщеря ми… Но може би по-добре, че пропусна да се наслади на гледката.

Добре, че се бях поинтересувала в интернет и знаех какво ще си купим. Открих масичката на „Кръгозор„, където единствено намерих (не, знаех от преди, в онзи хаос не можеш откри нищо) единствения автор, присъстващ на събитието. Купихме си 2 книжки за Попътечо, а Юлка ни даде автограф.

Имаше и сцена, някакви игри с публиката. Не се заседяхме, да хванем някоя. Вече леко ми се повдигаше от пошлостта на организацията. И реших да се насладим на слънчевия ден, обикаляйки парка.

По алеята все пак успях да влея малко култура в това мероприятие. Показах на детето паметника на Елин Пелин и й обясних, че този чичко някога е написал „Ян Бибиян„, който вече четохме за лека нощ. На паметника нямаше навалица. Нямаше никой. Нямаше и едно цвете дори. А там зад нас на сергийките продаваха книжките му…

Не, не искам да завършвам така тъжно. Колкото и пошло да е времето ни, бъдещето крие надежда. Надеждата да възпитаме децата си да четат и обичат книгите. Да ги научим, че литературата е много повече от лъскави плакати, гръмки лозунги и ефектни рекламни клипове. Да им покажем вратата към безброй много светове и да им връчим ключа за нея.

А за това не ни трябва кой знае какво. На децата не са им нужни конкурси и базари. Нужни са единствено автори, които да продължават да създават истории, и родители, които да ги научат да четат.

Най-хубавото, за финал на цялата тази история: Дъщеря ми се научава да чете все по-добре! 🙂