„Перверзна игра“ от Джери Смит-Реди – Радио WVMP #1
|
Реформиращата се професионална мошеничка Кийра Грифин се опитва да води праведен живот, дори и това да означава (потреперване!) истинска работа. Тя започва да работи като стажант в местна радиостанция, чиито нощни шоута включват блус от 40-те, психоделична музика от 60-те, гот метъл от 80-те и други, всички с ненадмината автентична атмосфера. Кийра скоро открива как DJ-ите поддържат автентизма си: те са вампири, вечно заседнали в ерата, в която са били създадени. Първосигналният инстинкт на Кийра, както винаги, е да зареже всичко и да избяга. Но мастодонтът в комуникациите Скайуейв иска да закупи WMMP и да го превърне в поредният клонинг пускащ най-новите хитове. Без радиостанцията – и връзката с оригиналните им житейски епохи, която тя им предоставя – вампирите биха „избледнели“, превръщайки се в нищо повече от безумни призраци от миналото. Изведнъж рутинно корпоративно поглъщане се превръща в сделка на живот и смърт. За да вдигне рейтинга и да спаси живота на странните си нови приятели, Кийра префасонира радиостанцията, превръщайки я в „WVMP – живителната кръв на рокендрола“. В ненадмината измама тя скрива DJ-ската вампирска въщност под погледите на всички, прикривайки кървавата истина като маркетингов трик. WVMP се превръща в най-горещата новина, заедно със сложната връзка на Кийра с гръндж вампира Шейн Макалистър. Но „маркетинговият трик“ разгневява група древни и силни вампири, които не са така склонни да бъдат извадени на светло. Скоро залозите се по-високи – и опасностите по-страшни – отколкото в която и друга предишна измама на Кийра. |
Напоследък е много популярно авторите да споделят плейлисти за книгите си. Тенденцията е особено разпространена сред YA романс авторките. От една страна музиката е още едно изразно средство и няма нищо лошо, в това писателите да споделят (макар и чужди музикални творби) за да подплaтят още повече произведенията си. Само дето на мен лично ми писна от Мюз и всякакви други производни на тях. Като се замисля повечето плeйлисти звучат като да са правени от една и съща инфантилна, пъпчива и леко глуха тийнейджърка. Извинявам се на феновете на Мюз!
Добрата новина е, че тази книга няма нищо общо с горното. Първо не е тийнейджърска. Мне, баш adult роман си е. Второ – книгата сама по себе си е плейлиста – плейлиста на няколко поколения рокендрол фенове. Трето – ако горе говорех за музика, вдъхновила книга, то в „Перверзна игра“ имаме книга, в която основна тема е музиката – музиката като начин на живот, музиката като бягство от реалността, музиката като средство за връзка с реалността, музика – по-силна от смъртта и по-гъста от кръвта – Рок музиката!
Вампирите на Джери Смит-Реди ме очароваха с оригиналността си. От една страна притежаваха всички необходими, смразяващи кръвта качества и поведение на всяко себеуважаващо се чудовище, но най-вече първичният плашещ фактор – мироглед и нужди напълно различни от човешките. Представете си Ханибал Лектър, но много по-силен, по-бърз и на всичкото отгоре безсмъртен. От друга страна обаче, нашите DJ-и вампири съумяват да бъдат едновременно раними, чувствителни, загубени в безвремието на безсмъртното си съществуване деца на един студен свят. Борещи се да запазят същността си, която изтича между пръстите като песъчинки в огромният пясъчен часовник на вечността. Объркани и обезверени, потискани от обсесивно-компулсивни разстройства, които им дават макар и крехка връзка със света на материалното, който все повече ги изпреварва. И музиката – музиката, която им дава едничкият шанс да оцелеят като личности. Музиката, с която са живели. Музиката, заради която са умрели. Всичко, което имат е музиката на отдавна отишли си творци, които продължават да живеят – вечно, като вампири – на вълните на радиостанция WMMP.
Бъркотията от сувенири в малкия офис можеше да засрами Хард Рок Кафе. До един от залостените прозорци, картонена фигура в цял ръст на Джон Ленън се взираше в душата ми; до другия прозорец Джери Лий Луис надзираше в деколтето ми.
И понеже прекалено се отнесох да се върна към сюжета. Действието следва добро темпо, без прекалено много забавяния. С прилична доза екшън, но все пак това не е книга за вампирски убийци и някакви други супер екшън герои. Не очаквайте битки, престрелки или кланета. Аз лично останах малко разочарована от развръзката, стори ми се леко прибързана, а някои обрати ми бяха напълно изсмукани от пръсти. Но както във всеки един музикален албум – има добри попадения, страхотни хитове, но и комерс, кавъри и честно казано – ушна кал. При всички случаи съм на мнение, че добрите парчета в романа преобладават и е приятна за четене/слушане книга.
Всичката музика звучи еднакво, защото големите корпорации превземат радиостанциите и карат всички да пускат едни и същи боклуци, с аромат на ванилия. Няма на откриеш боклуци, с какъвто и да е аромат по WMMP. Тук DJ-ите пускат, каквото те искат, не каквото някое CEО или звукозаписен промотър им нареди. Знаеш ли колко рядко е това?
Авторката успява да изгради едни пълнокръвни герои – нито прекалено добри, нито прекалено лоши. С много и различни странности, досадни навици, алогично поведение и объркани взаимоотношения. Главната героиня в общи линии е голяма досадница, но пък от друга страна е пич. Вампирите са дооооооооооста изляти по калъпа на стереотипа на съответните си музикални епохи – но това на мен ми добави по-скоро леко сладникав и комичен елемент, отколкото наистина да ме издразни. Интересно включване беше споменаването на клуб 27. Това не е по-добрата половина на Студио 54, а фиктивна група, към която се числят доста известни и талантливи творци, загубили живота си на 27-годишна възраст. „Членове“ са Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Джим Морисън, Кърт Кобейн и много други.
Мисля, че няма нужда да ви говоря и обяснявам повече. Както музиката, така и литературата е изкуство и трябва да се консумира лично и самостоятелно. Невъзможно е да се опише напълно, нито две преживявания да бъдат напълно еднакви. Приятно четене!
А и за последно: един поздрав… Не, няма да ви поздравя с песента на Крис Айзък, макар гласа му в комбинация със сините очи и опесъченото дупе на Хелена Кристенсен отдавна да са класика… Ето ви една другa… за едно момиче…
