Начало > книги, на английски, прочетено > „Родена в полунощ“ от Си Си Хънтър – Шадоу Фолс #1

„Родена в полунощ“ от Си Си Хънтър – Шадоу Фолс #1


"Родена в полунощ" от К. К. Хънтър
На Кайли Гейлън много й се е струпало напоследък. Родителите й се развеждат по незнайни причини. Гаджето й я зарязва, защото не иска да му пусне. А баба й умира, защото… е, защото така става със старите хора. Но сега Кайли се е сдобила с преследвач и си няма и идея какво иска той или как да се отърве от него… а тя наистина иска да се отърве от него, защото явно е единствената, която го вижда. Мислейки, че тя се побърква, родителите й я изпращат на психолог, който изпраща Кайли в лагер „Шадоу Фолс“*. Кайли и родителите й си мислят, че това е лагер за проблемни тийнейджъри.

Сбъркали са.

Кайли е обкръжена от вампири, върколаци, феи, вещици и превръщачи. И ако се вярва на думите им, тя е една от тях. Те просто не са напълно наясно къде се вписва тя. Докато Кайли се мъчи да се справи с осъзнаването, че тези същества изобщо съществуват, и с факта, че тя може би не е човешко същество, тя се сдобива с двама готини пича – върколак и полуфея, борейки се за вниманието й. И могат да си продължават да се надяват. Кайли е решена, че преди да позволи на сърцето си да се влюби, тя трябва да се докопа до истината. Какво иска призракът? На може и не може да се довери. И най-важното… Какво е тя?

* Шадоу Фолс – Shadow Falls – буквално от английски – Водопадът на сенките

Това супер новичко книжле, издадено в края на март тази година е страшно нашумяло в нета. Естествено и аз се хванах на въдицата и търсих ли-търсих… Най-накрая го открих и прочетох. Няма идея какво очаквах. Може би нещо като „Паднали ангели“. Амиии… да речем, че го получих. И не само. „Родена в полунощ“ се оказа поредната книга в стил „на Иванчо колелото с цици“. Напоследък те са толкова много, че явно трябва да сложа отделна категория за тях. Да предупредя отсега: пазете се от летящи спойлери, джанти и шибидаси – прошка няма да има!

То още от анотацията си личи, че нещастията в живота на нашата руса кифла Кайли са разни и разнообразни. По принцип в добрата литература, когато авторът нахака толкова различни нишки в един роман, някак се очаква до финала те да се преплетат, оплетат и да получат я общо начало, я общ край, най-малкото поне плетивото да добие някаква плътност. В случая обаче тези класически предписания са пренебрегнати. Няма нужда от толкова драми, в голямата си част всяка от тях е преекспонирана и натрапена на читателя, без да допълва главния сюжет или да подпомага характера на героинята.

Това особено важи в случая с кончината на бабичката. Това скръбно събитие бива охленчвано през цялата книга. Но единствено в същината си – бабата е ритнала камбаната. Няма никаква връзка с никоя друга повече или по-малко значителна случка от историята. Натякват ни го май само, когато трябва да се смени темата на мрънкане на Кайли. Сега, аз като нормален чувствителен човек, с възрастна баба, която много обичам, съм склонна да простя тези литературни уплътнения. Не е нужно да говорим за баба като на Зоуи Редбър или на Дру Андерсън или на Анита Блейк. Не всяка баба е надарена с магически сили. Техните най-важни сили са именно в това, че са баби и са си наши. Само дето очаквам героинята да си припомни сцени с любимата старица, тя да я е гледала и възпитавала като малка, да й е чела приказки или да са поливали цветята. Каквото и да е. Е, за тази специална нана разбираме само и единствено, че е умряла. Ами да ви кажа и аз бих се гътнала от срам, ако в цял роман за внучката ми, най-същественото, което може да се научи за мен е, че явно не съм безсмъртна.

Какво да ви кажа за родителите. Там историята се люшка от една крайност в друга. Аз лично можех и без всичките там искрени и лични драми, изневери, изблици на ярост и овъглени долни гащи. Виж обаче нямаше да е никак зле да получим малко повече консистенция в характерите на мамата и татето на Кайли. Така де – те са основоположниците и на нейния характер, съдейки по мимолетността на полупрозрачното бабе. Само дето родителското тяло така и не показва никакво чувство за самоконтрол. Всъщност се държат като биполярни пациенти – и бащата, и майката се редуват са добрият, загрижен, обичащ родител противопоставен на безхаберния, начумерен, незаинтересуван от отрочето „друг“ родител. Всъщност няма елементарна консистенция и в тяхната история. Кайли ту се тръшка, колко добре било „едно време“, как дъртите се обичали, а после в изблици на прозрение осъзнава, че всъщност те май винаги са си били такива моруци, че „Войната на семейство Роуз“ изглежда като домашните им видео филми, а към края на книгата очаквах внезапно да осъзнае, че те не са й родители… Както и да е, малко се отплеснах и попрекалих… А може би не.

Та да продължим с проблемите на многострадална Кайли. Бившето гадже… Хм, не ми е ясно защо при очевидна цел любовен триъгълник с двама свръхгорещи, свръхестествени типове се налагаше да ни го набутват и тоя гьон. Хубаво, да го споменат там, най-малкото за да ръгнат все някаква причина за ниското самочувствие на наш’та кифла, която иначе изглежда като супермодел на Victoria Secret’s (мхм, като онуй от корицата). Обаче бившия ни го размотават под носа като използван презерватив през 2/3 от книгата, както изглежда само и единствено в опит да заприлича произведението на „Домът на нощта“.

Като споменах презерватив, не мога да забравя и синдрома в YA книгите – най-добрата приятелка. Тук отново имаме проблем – това е Кайли, на нея нищо не й е наред, най-вече писателката ‘дет я е написала. Та приятелката напоследък се е превърнала в курвата на гимназията. Или поне си ляга ‘де с когот’ намери. А после звъни на Кайли да се жалва, че май била бременна. Доообре! Тук схванах намека на авторката, че явно трябва да вкара малко морални ценности за младежта и мини лекция на тема „Как да водим разумен полов живот“. За съжаление отново е малко половинчато. Презервативите отдавна за изобретени и в крайна сметка тийнейджърите ги употребяват. Кайли можеше да отвори дума за това на приятелката си. Можеше да й каже толкова много неща. Най-малкото, ако бяха чак такива приятелки, щеше да й каже направо, че върши глупости, опропастява си живота и се е превърнала в парцал. Е, наш’то момиче предпочита стоически да замълчи, да преглътне поредното нещастие, струпано на крехките й рамене, и да приеме, че е на път да загуби най-добрата си приятелка поради „раздалечаване на характерите“…

После Кайли попада в летен лагер „Шадоу Фолс“. Летен лагер! Център за обучение на свръхестествени хлапета, прикрит като летен лагер! Да ви напомня за нещо?! А? Точно! Аз лично все още не съм дочела до край първата книжка за „Пърси Джаксън“, но някак веднага схванах приликите. С изключение, че книгата на Рик Риърдън, макар и детска, е класи над бозата, която ви описвам. Кайли не може да стъпи и на малкото пръстче на Пърси, да не говорим за Хари Потър.

Та в тоя лагер има всичко. Всякакви свръхестествени младежи и младежки, което го прави малко да прилича на училището на Чарлз Ксавиър. Само дето няма точно обяснение за свръхестествените способности. То няма обяснение за нищо де. Нямам идея кой малоумен редактор си е помислил, че е логично свръхестествените деца, да бъдат обучавани в тайните на магическите си способности само през лятото в някакво забутано, забравено от бога място, сред гората. За 2 месеца. Какво, вампирите само за тези месеци ли са жадни? Да не говорим за психологическия аспект да ги набуташ всички заедно накуп… Но пък лагера се ръководи от две „дружинни“. Едната води върколаците и съответно трябва да буди страх и ужас и нашето чувствително девойче. Другата, разбира се, е мила и нежна и веднага се превръща в майчина фигура и ментор на Кайли. И се казва Холидей. Мхм! Ръководителка на летен лагер, наречена Холидей… Без коментар!

Кайли е настанена в бунгало с още две кифли – вампирка и вещица (поне си мисля, че беше вещица, ‘щото мина бая време докато напиша ревюто, а това момиче не съм го запомнила изобщо). Естествено, във всички книги с избрани клишета си пише, че различните свръхестествени същества трябва да оформят клики и да водят борби помежду си, без някакви явни причини. И в „Шадоу Фолс“ положението не може да бъде различно. Е, може би с изключение само на бунгалото на Кайли, където тричките нови приятелки ще плеснат и ще се прегърнат и ще литнат да търсят духа на Мефистофел. Е, не, но ще се роди едно истинско здраво приятелство, подплатено с разговори и случки достойни за филм на Дисни. За по-младата аудитория. Не ми е ясно защо писателката се напъва да пише юношеска литература, когато явно си няма идея от съвременни тийнейджъри. Героините й звучат като 10-12 годишни пикли. А в същото време описва някакви по-горещи сцени и диалози на тема девственост. Напълно скалъпено и залепено с плюнка. Цялата книга е като да е взела Пърси Джаксън и да го е закарала при Xzibit да го пимпне като за абитуриентки. Резултатът е също толкова кичозен и несполучлив.

Да спомена все пак и двамата обожатели. Любовната история там, може би е най-смиленото нещо в цялата книга. Което не е голяма изненада, имайки в предвид, че авторката всъщност е известна като Кристи Крейг и си изкарва хляба с писане на любовни романи. Кому е било нужно да се забърква с YA ърбън фентъзи жанра? Ех, напоследък куцо, кьораво и сакато се мъчат да намажат от кацата с меда, отворена от Стефъни Майър

Но да се върнем на момчетата. Дерек – чаровен и чувствителен… полуфей, който е запленен от пръв поглед от Кайли и Лукас – загадъчният върколак от миналото на героинята, който никак не я е забравил през годините… Сега, дотук няма нищо лошо. Само дето, ако погледнете в списъка ми с прочетени книги ще забележите, че преди „Родена в полунощ“ съм чела трилогията на Кели Армстронг „Тъмните сили“ и „Евърнайт“ на Клаудия Грей. Лош късмет за Си Си Хънтър. Първо – и двете гореспоменати произведения са много по-добри от дебютната й книга в жанра; второ – главните мъжки персонажи от носят именно имената Дерек и Лукас. Вероятно е просто случайно съвпадение на имена, но все си мисля, че малко по-внимателен редактор поне би забелязал сходството. В крайна сметка резултатът е проява на лош вкус – да напомняш подсъзнателно на читателите си за други поредици, за съжаление – много по-оригинални и интересни.

Като сюжет няма почти нищо интересно освен откритието, че Кайли не е съвсем човек. Само дето до последно не разбираме какво аджеба е Кайли, а това да е тема номер едно. На пръв поглед би трябвало да е некромансър (да не мислите, че само Дерек ще гепнат от „Тъмните сили“). Обаче или никой в проклетия лагер не е играл D&D или авторката е на път здраво да ни изненада… в някоя от следващите – не дай боже повече от една – книги на поредицата. Е, самата тя твърди в своя FAQ, че май не е съвсем наясно какви са силите на Кайли. Като чета какво е писала май няма никаква идея за каквото и да било в тази поредица. Лошо, Седларов! Не се прави така. Дори и да го правиш, не е добре да нямаш поне бегли представи за какво пишеш…

Има и някакъв опит за загадка, едва ли не трилър. За съжаление си остава само опит, а развръзката е изсмукана от пръсти. Някакви мъже в черно се мотаят. Някакви „диви“ вампири. Ревниви гаджета. Призраци. Сцени от типа „I am your father!“. Резерват за африкански животни?! Звучи като епизод от „Пълна лудница“. Но не е толкова забавно. Книгата дори излиза от границите на „колелото с цици на Иванчо“ и се превръща в „колелото на Иванчо с цици, тигрова окраска, лети джанти, Wii и казан за ракия“. И да не забравим – THE GRAND FINALE! – Холидей реши да преобразува летния лагер в – ДРЪЖТЕ СЕ! – Академия „Шадоу Фолс“… Но иначе поредицата си е оригинална. Мхм!

Като цяло не ви препоръчвам книгата. Има и своите добри моменти. Малки бисерчета сред плявата. Една изключително забавна сцена с котенце. Тревогите на един новопревърнат вампир за отношенията й със семейството й. Разкъсването на един върколак м/у животинското и човешкото. Една съвсем прилична хорър сцена. И една съвсем прилична гореща сцена. И един съвсем приличен любовен три(+1)ъгълник. Дали това е достатъчно за вас? Дали бихте преглътнали всичкото плагиатство? Сами трябва да решите.

Advertisements
  1. 9 юни, 2011 в 12:25

    Ъъъъргх! Моите съболезнования за прочита на това…нещо.
    Само, за да задоволя нездравото си любопитство: Има ли обяснение в романа, защо трябва да се казва „Родена в полунощ“? Или е само, защото звучи готино?

    • 9 юни, 2011 в 12:51

      Ха!
      Добре, че попита – ам’чи това е едно от важните „правила“ на света на авторката. Това – свръхестествените сили – не се падат на кой да е, ами само на родените в полунощ. За справка – „Среднощните“ на Скот Уестърфелд. Е, и по наследство се предават, ама поне един от родителите трябва да е подчинен на горното правило. Познай след това как почват едни въпроси, догадки и екперименти достойни за CSI, с цел разкриване на истината за зачеването на Кайли. Това вече сигур’ са го заимствали от „Кунг-Фу панда“ (който също се оказва по-сериозно произведение от таз книга).
      Та горното за полунощ, все пак, не се оказа напълно задължително, май…? Не знам защо останах с такива впечатления, но не ми се и посяга да проверявам в книгата. Според мен беше някакъв мизерен опит за обосновка, а и звучи по-лесно Кайли да звънне на майка си да я пита кога са родени с бащата й (все едно майка й ще знае тази информация толкова точно), отколкото да се отвори дума за ДНК анализ.
      Извинявам се за пропуска, но наистина се получи изключително забавяне с ревютата. Но пък се съмнявам, че гореизложените факти променят съществено впечатленията от „Родена в полунощ“ 🙂

      • 10 юни, 2011 в 12:06

        Аааа… (клатя умно глава) Да, обичам ги тия непълни обяснения за изчисляване на магическите способности.

  2. Ваня Колева
    11 юни, 2011 в 09:30

    Хубаво си я оплюла книжката. Жалко за хубавата корица! Пък и за жалост повечето нови книги са така, хората нямат въображение да измислят нищо ново .. тъжно, но факт.
    Все пак благодаря, списъка ми с книги за четене намаля с една.

    • 15 юни, 2011 в 16:31

      Е, сега… новостта е относителна – вампирите не ги е измислила нито Стефъни Майър, нито Лоръл К. Хамилтън, нито Брам Стоукър…
      Но пък откровеното копиране ме дразни и именно заради това оплюх така напоително книгата.
      И все пак бих се радвала, ако още някой я прочете и евентуално сверим мнения – далеч съм от мисълта да бъда еднолично жури…

  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: