„Призоваването“ от Кели Армстронг – откъс – „Тъмните сили“ #1
„Призоваването“
Кели Армстронг
Дванайсет години по-рано…
МАМА ЗАБРАВИ ДА ПРЕДУПРЕДИ новата бавачка за мазето.
Клоуи се олюля на най-горното стъпало, посягайки с пухкави длани и към двете перила, ръцете й трепереха толкова много, че едвам се държеше. Краката й също трепереха, а главите на Скуби Ду върху пантофите й се поклащаха. Дори дъхът и трепереше, пуфтейки сякаш бе тичала.
– Клоуи? – приглушеният глас на Емили се извиси откъм тъмното мазе. – Майка то каза, че колата[1] е в зимника, но не мога да я намеря. Може ли да слезеш и да ми помогнеш?
Мама каза, че е казала на Емили за мазето. Клоуи беше сигурна. Тя затвори очи и усилено се замисли. Преди мама и татко да излязат за партито, тя си бе играла в дневната. Мама я бе повикала и Клоуи бе изтичала в предверието, където мама я грабна в прегръдка, смеейки се, когато куклата на Клоуи я убоде в окото.
– Виждам, че си играеш с принцеса…искам да кажа с пиратката Ясмин. Тя спаси ли вече бедничкия Аладин от злия джин?
Клоуи поклати глава, после промълви:
– Каза ли на Емили за мазето?
– Разбира се, че го направих. Никакви мазета за мис Клоуи. Тази врата няма да се отваря. – Когато тате се показа зад ъгъла, мама каза – Наистина трябва да обсъдим дали да не се преместим, Стив.
– Само кажи и ще изнеса табелата[2] – тате разроши косата на Клоуи. – Бъди послушна с Емили, дечко.
И после заминаха.
– Клоуи, знам че ме чуваш – изкрещя Емили.
Клоуи отлепи пръстите си от парапета и ги пъхна в ушите си.
– Клоуи!
– Н-не мога да слизам в мазето – обади се Клоуи. – Н-не ми е позволено.
– Е, аз командвам и казвам, че може. Голямо момиче си.
Клоуи накара краката си да слязат една стъпка надолу. Задната част на гърлото я болеше и всичко изглеждаше размазано, сякаш бе на път да се разплаче.
– Клоуи Сондърс, имаш пет секунди или ще те довлека тук долу и ще заключа вратата.
Клоуи се спусна така бързо надолу по стъпалата, че краката й се оплетоха и тя се изтърколи на площадката. Лежеше там, с пулсиращ глезен, сълзите й пареха в очите й, докато се взираше към мазето, със скърцането му, и миризмите и сенките. И г-жа Хоб.
Имаше и други, преди г-жа Хоб да ги прогони. Например старата г-жа Милър, която си играеше на криеница с Клоуи и я наричаше Мери. И г-н Дрейк, който задаваше странни въпроси, като дали някой вече живее на Луната, и през повечето време Клоуи не знаеше отговорите, но той все пак се усмихваше и й казваше, че е добро момиче.
Преди й харесваше да слиза долу и да разговаря с хората. Само трябваше да не поглежда зад котелното, където някакъв мъж висеше от тавана, с лице цялото лилаво и подуто. Той никога не говореше, но от гледката му Клоуи я заболяваше коремчето.
– Клоуи? – обади се приглушеният глас на Емили. – Идваш ли?
Мама би казала „Мисли си за хубавите неща, не за лошите.” Така че, докато Клоуи слизаше по последните три стъпала, тя си спомняше за г-жа Милър и г-н Дрейк и не мислеше изобщо за г-жа Хоб… или не много.
Най-долу тя присви очи към почти пълната тъмнина. Само нощните лампи[3] светеха, онези, който мама сложи навсякъде, когато Клоуи започна да казва, че не иска да слиза долу, а мама бе решила, че я е страх от тъмното, което бе така – мъничко, но само защото тъмното, означаваше, че г-жа Хоб може да я издебне.
Клоуи все пак виждаше вратата на зимника, така че фиксира погледа си натам и тръгна колкото можеше по-бързо. Когато нещо помръдна, тя забрави, че не трябва да поглежда, но това бе само обесеният мъж, и тя можеше да види само ръката му, подаваща се иззад котелното, докато той се олюляваше.
Тя побягна към вратата на зимника и я отвори със замах. Вътре беше непрогледен мрак.
– Клоуи? – от тъмнината се обади Емили.
Клоуи стисна юмруци. Емили вече се държеше наистина гадно. Да се крие от нея…
Отгоре изтрополиха стъпки. Мама? Вече си е дошла?
– Ела, Клоуи. Нали не те е страх от тъмното? – изсмя се Емили. – Явно все още си малко бебе.
Клоуи се начумери. Емили нищо не разбираше. Беше само глупаво, злобно момиче. Клоуи ще й намери колата, после ще изтича горе и ще каже на мама, а Емили повече никога няма да я гледа.
Тя се наведе в малката стаичка, опитвайки се да си припомни, къде мама държеше колата. Не е ли това тук, на рафта? Тя се спусна натам и се повдигна на пръсти. Пръстите й се свиха около студена метална кутийка.
– Клоуи? Клоуи! – Гласът беше на Емили, но от доста далеч, писклив. По пода отгоре изтропаха стъпки. – Клоуи, къде си?
Клоуи изпусна кутийката. Тя се удари с трясък в пода, после се претърколи към крака й, съскайки и пръскайки, образувайки локва от газирано около пантофите й.
– Клоуи, Клоуи, къде си? – изизмитира глас зад нея – като на Емили, но не съвсем.
Клоуи бавно се завъртя.
На вратата стоеше стара жена в розов пеньоар, с очи и зъби проблясващи в тъмнината. Г-жа Хоб. Клоуи искаше да стисне очи, но не смееше, това само още повече я ядосваше, само влошаваше нещата.
Кожата на г-жа Хоб се набръчка и сгърчи. После стана черна и лъскава, пукайки като клонки в лагерен огън. Големи парчета падна, разпльоквайки се на пода. Косата й се разпращя и изгоря. А накрая не остана нищо освен череп, осеян с остатъци почерняла плът. Челюстите се отвориха, зъбите все още проблясваха.
– Добре дошла отново, Клоуи.
[1] Става дума за газираната напитка „Кока-кола” – бел. пр.
[2] Популярната в САЩ табела „Продава се” – бел. пр.
[3] Осветление подобно на аварийното, което се включва при изключване на нормалното осветление и създава мека, недразнеща светлина – бел. пр.
източник: официален сайт на издателите
превод: моя милост
ако желаете повече: форум България-Свят
🙂 Видя ли, че Колибри имат намерение да издават поредицата? Няма корица и дата, но е обявена на сайта им.
Мхм, както съм написала още преди време в ревюто на книжката – на сайта на авторката е обявено, че Колибри са купили правата за трилогията. И оттогава чакам да я издадат. Иначе на сайта им (където трудно може да се намери нещо) открих някаква бегла информация 😦
И така. Не знам… Те май спряха засега да издават Анита Блейк, та какво остава тепърва да пуснат нова поредица?!