„Призоваването“ от Кели Армстронг – откъс – „Тъмните сили“ #1

„Призоваването“
Кели Армстронг

Дванайсет години по-рано…

МАМА ЗАБРАВИ ДА ПРЕДУПРЕДИ новата бавачка за мазето.

Клоуи се олюля на най-горното стъпало, посягайки с пухкави длани и към двете перила, ръцете й трепереха толкова много, че едвам се държеше. Краката й също трепереха, а главите на Скуби Ду върху пантофите й се поклащаха. Дори дъхът и трепереше, пуфтейки сякаш бе тичала.

– Клоуи? – приглушеният глас на Емили се извиси откъм тъмното мазе. – Майка то каза, че колата[1] е в зимника, но не мога да я намеря. Може ли да слезеш и да ми помогнеш?

Мама каза, че е казала на Емили за мазето. Клоуи беше сигурна. Тя затвори очи и усилено се замисли. Преди мама и татко да излязат за партито, тя си бе играла в дневната. Мама я бе повикала и Клоуи бе изтичала в предверието, където мама я грабна в прегръдка, смеейки се, когато куклата на Клоуи я убоде в окото.

– Виждам, че си играеш с принцеса…искам да кажа с пиратката Ясмин. Тя спаси ли вече бедничкия Аладин от злия джин?

Клоуи поклати глава, после промълви:

– Каза ли на Емили за мазето?

– Разбира се, че го направих. Никакви мазета за мис Клоуи. Тази врата няма да се отваря. – Когато тате се показа зад ъгъла, мама каза – Наистина трябва да обсъдим дали да не се преместим, Стив.

– Само кажи и ще изнеса табелата[2] – тате разроши косата на Клоуи. – Бъди послушна с Емили, дечко.

И после заминаха.

– Клоуи, знам че ме чуваш – изкрещя Емили.

Клоуи отлепи пръстите си от парапета и ги пъхна в ушите си.

– Клоуи!

– Н-не мога да слизам в мазето – обади се Клоуи. – Н-не ми е позволено.

– Е, аз командвам и казвам, че може. Голямо момиче си.

Клоуи накара краката си да слязат една стъпка надолу. Задната част на гърлото я болеше и всичко изглеждаше размазано, сякаш бе на път да се разплаче.

– Клоуи Сондърс, имаш пет секунди или ще те довлека тук долу и ще заключа вратата.

Клоуи се спусна така бързо надолу по стъпалата, че краката й се оплетоха и тя се изтърколи на площадката. Лежеше там, с пулсиращ глезен, сълзите й пареха в очите й, докато се взираше към мазето, със скърцането му, и миризмите и сенките. И г-жа Хоб.

Имаше и други, преди г-жа Хоб да ги прогони. Например старата г-жа Милър, която си играеше на криеница с Клоуи и я наричаше Мери. И г-н Дрейк, който задаваше странни въпроси, като дали някой вече живее на Луната, и през повечето време Клоуи не знаеше отговорите, но той все пак се усмихваше и й казваше, че е добро момиче.

Преди й харесваше да слиза долу и да разговаря с хората. Само трябваше да не поглежда зад котелното, където някакъв мъж висеше от тавана, с лице цялото лилаво и подуто. Той никога не говореше, но от гледката му Клоуи я заболяваше коремчето.

– Клоуи? – обади се приглушеният глас на Емили. – Идваш ли?

Мама би казала „Мисли си за хубавите неща, не за лошите.” Така че, докато Клоуи слизаше по последните три стъпала, тя си спомняше за г-жа Милър и г-н Дрейк и не мислеше изобщо за г-жа Хоб… или не много.

Най-долу тя присви очи към почти пълната тъмнина. Само нощните лампи[3] светеха, онези, който мама сложи навсякъде, когато Клоуи започна да казва, че не иска да слиза долу, а мама бе решила, че я е страх от тъмното, което бе така – мъничко, но само защото тъмното, означаваше, че г-жа Хоб може да я издебне.

Клоуи все пак виждаше вратата на зимника, така че фиксира погледа си натам и тръгна колкото можеше по-бързо. Когато нещо помръдна, тя забрави, че не трябва да поглежда, но това бе само обесеният мъж, и тя можеше да види само ръката му, подаваща се иззад котелното, докато той се олюляваше.

Тя побягна към вратата на зимника и я отвори със замах. Вътре беше непрогледен мрак.

– Клоуи? – от тъмнината се обади Емили.

Клоуи стисна юмруци. Емили вече се държеше наистина гадно. Да се крие от нея…

Отгоре изтрополиха стъпки. Мама? Вече си е дошла?

– Ела, Клоуи. Нали не те е страх от тъмното? – изсмя се Емили. – Явно все още си малко бебе.

Клоуи се начумери. Емили нищо не разбираше. Беше само глупаво, злобно момиче. Клоуи ще й намери колата, после ще изтича горе и ще каже на мама, а Емили повече никога няма да я гледа.

Тя се наведе в малката стаичка, опитвайки се да си припомни, къде мама държеше колата. Не е ли това тук, на рафта? Тя се спусна натам и се повдигна на пръсти. Пръстите й се свиха около студена метална кутийка.

– Клоуи? Клоуи! – Гласът беше на Емили, но от доста далеч, писклив. По пода отгоре изтропаха стъпки. – Клоуи, къде си?

Клоуи изпусна кутийката. Тя се удари с трясък в пода, после се претърколи към крака й, съскайки и пръскайки, образувайки локва от газирано около пантофите й.

– Клоуи, Клоуи, къде си? – изизмитира глас зад нея – като на Емили, но не съвсем.

Клоуи бавно се завъртя.

На вратата стоеше стара жена в розов пеньоар, с очи и зъби проблясващи в тъмнината. Г-жа Хоб. Клоуи искаше да стисне очи, но не смееше, това само още повече я ядосваше, само влошаваше нещата.

Кожата на г-жа Хоб се набръчка и сгърчи. После стана черна и лъскава, пукайки като клонки в лагерен огън. Големи парчета падна, разпльоквайки се на пода. Косата й се разпращя и изгоря. А накрая не остана нищо освен череп, осеян с остатъци почерняла плът. Челюстите се отвориха, зъбите все още проблясваха.

– Добре дошла отново, Клоуи.

---

[1] Става дума за газираната напитка „Кока-кола” – бел. пр.

[2] Популярната в САЩ табела „Продава се” – бел. пр.

[3] Осветление подобно на аварийното, което се включва при изключване на нормалното осветление и създава мека, недразнеща светлина – бел. пр.

---

източник: официален сайт на издателите
превод: моя милост
ако желаете повече: форум България-Свят

Advertisements