„Куршум“ от Лоръл К. Хамилтън – Анита Блейк #19

Музиката отново зазвуча и следващата група момиченца, този път малко по-големи, излезе. Последва много от това същото, през следващият час и малко. Обичах танците, а децата не бяха виновни, но волята ми за живот започна да привършва, след някъде петата група обсипани с пайети деца…   Казвам се Анита Блейк и отново съм в Сейнт Луис, опитвайки се да водя нормален живот – колкото е възможно да бъде нормален за някой, който е легален екзекутор на вампири и щатски шериф. Имам любовниците си, приятелите ми и децата им, училищни представления, които да посещавам. Сред всичкото това обикновено щастие, вампир от миналото ми се пресяга към мен. Тя трябваше да е мъртва, убита в експлозия, но Майката на Мрака е първият вампир – създателят на мрака, а е трудно да убиеш бог. Тя посяга към мен – към Сейнт Луис, домът на най-любимите ми хора. Тя е решена да действа сега или никога, да ме контролира, заедно с всички вампири в Америка. Майката на Мрака вярва, че триумвиратът, създаден от вампирът повелител Жан-Клод, заедно с мен и върколакът Ричард Зийман, притежава достатъчно сила, за да може тя да си възвърне тялото и да емигрира в Новия свят. Но тялото, което иска да превземе, е вече заето: на път съм да открия напълно ново значение на „споделянето на тялото ми“, което няма нищо общо със спалнята. А ако Майката на Мрака не успее да превземе тялото ми за себе си, тя смята да направи така, че никой повече да не го използва, никога. Дори Бел Морт, не винаги приятелски настроена към мен, изпраща послание: „Спасявай се, ако можеш…“

Доста дълго време чаках, преди да се престраша да взема в ръце тази поредна книга за Анита Блейк. Поредицата за убийцата на вампири ме зариби по ърбън фентъзито (заедно с „Патрулите“ на Лукяненко), но през годините, в които аз оставах вярна на Лоръл К. Хамилтън понесох не малко разочарования.

Първоначално от българските издатели, които се бавеха неимоверно с книгите, после и от самата авторка, която превърна страхотната, изпълнена с напрежение и страст поредица в нещо само на крачка от най-кичозната порнография. Не една и две бяха книгите, които чаках с месеци, само за захвърля ядосана веднага след прочитането им. И все пак, следваха по-добри книги. Не чак толкова добри като първите девет. В никакъв случай добри като „Обсидиановата пеперуда“ – моята любима книга за Анита. Ала все пак сносни.  Все още бе жива искрата, запалила ме по цял един необятен жанр и повела ме към други поредици и автори като Ришел Мийд, Кери Вон, Лилит Сейнткроу, Шарлейн Харис, Клоуи Нийл, Патриша Бригс, Кели Армстронг… Макар вече да съм изчела доста книги и поредици, талантът на г-жа Хамилтън си оставаше ненадминат в сърцето ми и безспорно се отличаваше сред многобройните последвали я автори.

За съжаление, „Куршум“ се оказа може би сребърният куршум в творчеството на американската писателка. Поредната „слаба“ книга. Поредната „изсмукана от пръсти“ история. Поредната гавра с изстрадалата героиня и още по-изстрадалата ми душа на читател и почитал на Анита Блейк. Поредна капка горчилка в отдавна продънената каца, с вече захаросан, оплют от мухите мед. Дали ще бъде последната – предстои ми сериозен размисъл. А на вас ви представям – Падението на една велика героиня – Анита Блейк в „Куршум“…

Да започнем от сюжета. Или може би от липсата на такъв. Обещаните по-горе гонитби за превземане на тела, метафизична борба с върховното зло, което кой знае защо трябваше да вадим от нафталина, драмата с триумвиратите и какво ли не, на фона на детски танцови представления… Е, те са само за реклама. Всъщност, както повечето концерти това лято – просто не се състояха. По-голяма част от книгата, чийто обем е по-скромен от обичайното за поредицата, се развива в безкрайни диалози и предъвквания на една от малкото по-заслужаващи си случки в книгата. Няма да ви я разкажа, няма пък само аз да се прецаквам да чета книгата. Тя и без това се случва почти в началото, лесно ще я различите, за да знаете кога да прескочите директно към заключението. Именно там пък е разигран най-многото екшън. За съжаление, в няколко преразказани изречения. Хммм… Сякаш някой е имал две-три бележки относно бъдещо съдържание на книга. И е решил, че дори няма нужда да ги „попълва“. Лошо, Седларов, лошо! Този похват е особено популярен в момента сред тийнейджърките, но за една гранд дама на ърбън фентъзито получилото се произведение е меко казано нелогично. И малко по-твърдо казано – пълна подигравка с читателите!

Очаквах поне порното да е на ниво, но и там – греда. По-малкото този път секс сцени, за сметка на това пък ми бяха някак скучни. Аз междувременно съм започнала да чета „the real deal“ порно романи (вината да се обърна към този жанр отново лежи на плещите на крехката американка) и в случая нямаше не само с какво да ме изненада, ами направо не ми го вдигна. Толкова нашумялата сцена „А+Ж-К+Р+А“ не е голямата работа. Дори и за тези, които си падат по гей порно. Единствено мини сценката с жена имаше лек новаторски за Анита привкус, но си личеше неохотата на Лоръл за горещи лесбо сцени. Хубавото бе, че значително са намалели матафизичните отклонения, набутвани по средата на лютото йебанье. Но пък явно те са носили голяма част от еротичния заряд, защото „Куршум“ в това отношение не оправда заглавието си. Липсваха ми както здрав кур, така и повечко шум…

Целият роман от начало до край страшно много ми напомни онези сладникави епизоди, които са характерни за ситкомите по празниците. Сценаристите с умиление събират всички участници в някаква скалъпена историйка и с безкрайни ретроспекции съумяват да преразкажат какво се е случило в последните няколко сезона. Накрая всички плесват с ръце и се прегръщат. У наше село – аналогичен случай. Леля Лоръл незнайно с кой акъл (може би я тресва вече менопаузата, знам ли?) събира в една книга почти всеки значим и не дотам персонаж, които сме срещали досега в поредицата. Това вампири, ликантропи, чудовища, полицаи, архи злодеи, живи, мъртви и немъртви – всички са в кюпа. И като ни почнат с разни ретроспекции, спомени, напомняния, преразкази и каквото още се сетите – само и само да запълним обем като за роман.

И както казва Хорст Фукс (не знам как му се пише името на онзи шваба с обичката) – И това не е всичко! Авторката за толкоз години, явно се е понаучила на някои „фатки“ от компютрите. Именно – реюзване на работещите парчета код. В случая вместо да седне да ни напише един сносен нов роман, Лоръл решава, че така и така сме харесали предните книги – що да не ги втъкне пак. „Още един път отзад“. Такова е и чувството – най-безогледно се използват отново, почти буквално същите сюжетни нишки, драматични диалози, по-духовити реплики и описания, дори цели параграфи, които ако си направя труда да сравня, ще са почти дословно същите. Писателката така се е развихрила с копи-пейста, че прави повторения, дори в същия роман. На повече от едно място.

Защо?! Кому бе нужно? Тази книга уж трябваше да бъде нова? Нали авторката се хвалеше във Фейсбук как „героите говорят в главата й“. Чушки! Най-вероятно й говорят агентите й, още по-вероятно някой финансов съветник, а ме е страх да помисля дори, че може и да е напомпаното самозабравило се его на автор #1 на не знам коя си класация. А моят глас? Гласът на толкова много „стари“ фенове, които от няколко книги насам квичим на умряло като недозастрелян ликантроп, нас кой ще ни чуе? И дали не е крайно време да чуя гласчето в собствената ми глава. Гласът на здравия разум на един що-годе интелигентен читател. Гласът, който за пореден път ме пита „До кога?“

Но да се върна към рекап серията на Анита. Както повеляват традициите – всички герои трябва да преосмислят пътя си дотук, да осъзнаят грешките, да си простят един на друг, доброто да победи, злото да се окаже не чак толкова зло и всичко друго подходящо за някой светъл християнски или масовокултурен празник. Този похват има някакъв шанс да проработи, когато говорим за шоу като „Приятели“. Но когато героите ни са столетни, дори хилядолетни немъртви, диви и егоцентрични ликантропски водачи, развратна и доминантна некромансърка, социопати, стари полицейски и охранителски отрепки и вся остальная паранормална сволоч, някак не върви всички да последват светлите слова на гуруто Леополд и да вземат наистина да заживеят дружно, в мир и разбирателство. Освен ако не се казвате Лоръл К. Хамилтън и решите, че ще си пишете каквото си искате.

Почти всички характери претърпяват пълна промяна, граничеща с лоботомия. Само и само да постигнем разбирателство, мир и дружба между народите и да могат всички кротко да си легнат с Анита. Самата тя се държи като да е предрусала и е добра и хрисима. Ситуацията е дотам странна, че нон стоп ни се напомня в почти всеки диалог, колко е нехарактерна, странна и нелогична. Авторката се изгавря с героите толкова много, че в един момент лежерното ни ситкомче запричва на епизод от „Зоната на здрача“. Но не толкова интересен.

За пореден път в книгата ни се налагат личните вкусове и житейски навици на авторката, а не на главната героиня. Облеклото, тренировките, храната. Господи, на кого му хрумна всеки път да ни обяснява колко е полезно и здравословно да закусваме с цитирам „кроасан, парче сирене и плод“! Тези сцени така се повтарят във всяка книга, че не ми пука дали Лоръл и новият й съпруг са решили да се хранят здравословно – просто са ми противни. В „Куршум“ има и сцена, в която млади мъже смучат протеинови шейкове. Много ми се върза с гей напевите из целия роман. Докараха ме дотам, че в три през нощта да бъда готова с голи гърди и наметнат трикольор да отстоявам честта на баничката и бозата. Под звуците на родопски гайди.

Какво да ви кажа за диалозите. То повечето роман е съставен от тях. При това диалози от типа авторът си води монолог, но си мисли, че „разговаря“ с героите си. Никаква жизненост. Пълна липса на отделни характери. Всички герои са някак измити, зомбирани и еднакви. Нищо чудно. Не говорят те. Говори Лоръл. Лошото е, че май си мисли, че говори на читателите, а всъщност отдавна само си говори. И дори и в монолозите (но не на Ева Енслър) явно липсва достатъчно вдъхновение, та се налага да ни заливат с инфодъмпове достойни за фенфик на невръстна пуберка.

Не на последно място трябва да отбележа драматичната крива. Всъщност нямам идея как се нарича проклетото нещо, което се движи нагоре-надолу през историята, ведно с пулсът на читателите. Аз съм програмист, не литератор – обяснявам с леко математически методи. Надявам се да ме извините. Та в нормалните книги тази крива изразява различни функции. В общи линии обикновено имаме един синусоидален ритъм, който в традиционните книги от жанра е с нарастваща към края амплитуда. Естествено, има всякакви варианти, но обединяващият момент на почти всички добри книги, е именно „кривината“ на кривата. За съжаление, в „Куршум“ функцията ни много клони към константа. Което образува една особено права графика, през целия обем на романа. Да си го кажем направо – емоционално книгата е плоска. А както и в медицината с онези машини (които правят Пиук!) в литературата правата линия си значи смърт. Тази книга е не просто книга за вампири и други немъртви. Тя си е жива умряла.

И не знам какви некромансърски способности трябва да извади Лоръл К. Хамилтън, за да извади поредицата от дълбокия гроб, в който я закопа. Аз лично бих предложила да намали постингите във Фейсбук и Туитър и гост блогърството, да спре да измерва прогреса по книгите си в брой страници, за се заслуша сериозно в критиките на бившите вече фенове на поредицата и да потърси магическите способности на независим, здравомислещ редактор. И се надявам да не е прекалено късно.

Към момента май най-добрите думи, които мога да кажа са за корицата. Ако не греша, това по-горе е корицата на UK изданието, която изключително ми се хареса и щеше да бъде безкрайно по-добре, ако поне малко съдържанието наподобяваше нейните колорит, жизненост и стил.

Друг плюс е липсата на Едуард, Олаф и Бернардо от участниците в това литературно недоразумение. Радостта ми от липсата на едни от любимите ми герои в поредицата е показателна сама по себе си. Но пък следва още една книга „Hit List“, която най-искрено се надявам да не се окаже „Shit List“.

На финал ще ви оставя с два цитата, които са като малки бисерчета сред целите тези Авгиеви обори, за които току що ви разказах. Така, ако се вслушате в здравия разум и недотам разумното ми ревю, няма да си губите времето да четете, а бихте имали най-добро от книгата.

“So I what, fuck everyone into their next power level like some pornographic computer game?”

– И аз какво, да изчукам всички, за да повиша силите им, като в някаква порнографска компютърна игра?

и още едно

„…But honestly, Dino, even though I do it myself, I worry that when you start quoting Machiavelli to justify your actions, you have ceased to be one of the good guys.”
“No, quoting Nietzsche does that. Machiavelli is just cool.”

– …Честно, Дино, макар и самата аз да го правя, се притеснявам, че когато започнеш да оправдаваш действията си, цитирайки Макиавели, преставаш да си част от добрите.

– Не, това е когато започнеш да цитираш Ницше. Макиавели е просто готин.