„Сойка-присмехулка“ от Сюзън Колинс – „Игрите на глада“ #3

Противно на всички очаквания, Катнис Евърдийн оцелява в „Игрите на глада“ – два пъти. Но макар да се е измъкнала жива от кървавата арена, тя все още не е в безопасност. Капитолия е бясна. Капитолия жадува отмъщение. Кого винят за бунта? Катнис. И най-лошото – президентът Сноу ясно показва, че никой друг не е в безопасност. Нито семейството на Катнис, нито приятелите й, нито жителите на Окръг 12.

Е, стигнах до ревюто и на третата, последна книга от трилогията „Игрите на глада“. Прочетох книгата веднага след втората – просто е невъзможно да не го направиш. Няма нужда да ви казвам, че беше също толкова добра, колкото и предшествалите я. Няма нужда и да обяснявам колко обичам поредицата, героите… Но ако мога да градирам книгите по тяхната сериозност и ефектът, който оказаха върху мен, то „Сойка-присмехулка“ се нарежда най-отгоре.

Прочетох тази трета книга вероятно най-трудно, от която и да било друга книга. Не, не защото не е била увлекателна или добре написана – напротив. Сюзън Колинс остава вярна на себе си и на героите си, и завършва брилянтно трилогията. Но този роман беше толкова тежък, угнетяващ, удрящ по невъзможно силен начин съзнанието и душата на читателя, че трийсетината часа, които ми бяха необходими да го прочета, ми се сториха безкрайни. Налагаше да правя почивки, да превъртам в главата си сцени и диалози от предишните книги. Налагаше да спирам, за да си поема дъх. Но не заради забързаността на действието, нито заради бруталния реализъм на военните действия. Не заради кръвта, болката, смъртта…

Авторката описва майсторски и най-дребните детайли на войната. Но най-силно ме жегна с емоционалния си реализъм – с начинът, по който различните герои преживят войната, усещат войната и в крайна сметка са част от тази война. Ако мога с една дума да опиша книгата, то най-точното определение би било „смачкваща“.

Отново ще ви предупредя, че в следващото ревю се съдържат някакъв вид спойлери. Не ми е възможно да ви опиша впечатленията си, без да засегна част от сюжета. Ако се колебаете, дали да си купите книгите – няма нужда да продължавате да четете моите думи. Просто го направете! Не ви трябват емоционални рецензии и есета, за да прецените сами силата на трилогията. Прозата на Сюзън Колинс е тази, които ще ви грабне и убеди.

Ако бях леко скептична за възрастовата насоченост на предишните две книги, то при „Сойка-присмехулка“ просто не вярвам, че по-младата аудитория наистина ще разбере и оцени историята и идеите в книгата. Не искам да подценявам младежите и съм сигурна, че има не малко достатъчно интелигентни юноши и девойки, които ще прочетат и осъзнаят посланията в трилогията. Но с тази трета част, Сюзън Колинс прекрачва литературните граници с много висока скорост, и предлага философски и психологически въпроси, с които биха се затруднили и не малко възрастни и опитни читатели.

Прочетох не малко „разочаровани“ рецензии. Явно са се намерили читатели, за които е била важна романтичната линия в книгата, любовния триъгълник между Катнис, Пийта и Гейл. Е, ако в книга, разказваща се за ужасите на войната, за емоционалните дилеми на участниците в един преврат, за историческите, политически и морални въпроси, съпътстващи всеки такъв сблъсък, та ако в подобна книга ви гложди единствено, с кого в крайна сметка ще се събере Катнис, то просто не е трябвало да я четете. Не сте дорасли за подобна литература, а на пазара има не малко по-лековати поредици, които да грабнат интереса ви и да утолят жаждата ви за романтични тръпки. А може би е дори по-препоръчително просто да се наслаждавате на многобройните телевизионни сериали, без много-много да се напрягате.

На всички, които пък им е писнало от любовни геометрични фигури, и смятат че поради наличието на тези емоционални дилеми на Катнис, книгата е по-слаба, ще кажа само една дума: „метафора“. Ако не разбирате, защо в момента се правя на прекалено начетен литератор, най-вероятно няма да разберете и останалото, което ще кажа и може би книгата не е и за вас. Има безброй произведения, в които думата „любов“ не се споменава изобщо и няма нужда да се „затормозявате“ с емоционалните водовъртежи на Сюзън Колинс.

Има и много противници на начинът, по който авторката се отнася с голяма част от героите. Не малко хора умират в тази последна част от трилогията. Повечето от тях по изключително болезнен и грозен начин. Е, войната не е полит-коректна. На фронта никой не пита дали си главен герой, второстепенен или просто статист. Пред смъртта всички са равни, в борбата за оцеляване няма нито сценарий с хепи-енд, нито печеливши. Дори оцелелите са завинаги променени, а някои от тях безвъзвратно загубени. Защото в морален план всяка такава победа е Пирова, а дори и победителите страдат от душевния погром.

За пореден път писателският талант на Сюзън Колинс ме изуми и покърти. Често съм срещала съвета „Не разказвай, а показвай“. Е, авторката явно е взела присърце това мото. Както и в предишните книги, и тук изобилстват сцени, които приличат повече на майсторски снимки, достойни за „Пулицър“. Има един кратък откъс, описващ едно малко дете в жълто палтенце… Макар да е силно наподобяващ на подобен момент в  „Списъкът на Шиндлер“, според мен беше чудесна илюстрация на цялата тема за войната. Целите, ужасът, последиците, жертвите, безумието…

Но да се върна към сюжета и Катнис. В тази книга вече няма арена, няма режисьори и коментатори. Цял Панем се е превърнал в една голяма арена, или по-точно в шахматна дъска. А Катнис е пешката, която трябва да стигне до края на полето, за да се превърне в Царица, за да победи. Но дъската е безкрайна, а играта се играе от други. Защото макар и лице на революцията, нашето момиче от Окръг 12 е само фигура, в ръцете на много по-силни играчи. И в тази игра всичко е позволено, а някои фигури трябва да бъдат пожертвани, за да бъде спечелена войната. Дали е възможно една пешка да спечели цялата партия, дали едно момиче може да надскочи сложните стратегии на големите играчи, да следва собствените си идеали, да разбие границите на игралното поле и да спечели, без да загуби?

Четейки книгите често правех аналогии с българската история. Чудех се какво би се случило с личности като Левски и Ботев, ако бяха доживели освобождението? Възможно ли е лицата, водачите на една революция да доживеят победата на идеалите си? И дали всъщност идеалите оцеляват в една война, където всичко е позволено, където печелиш с безкомпромисност, безчувствие и студена стратегия? Дали е възможно личности като Спартак, Левски, Жана Д’Арк, Че, Хитлер да съществуват в света след борбата, след падането на врага, след „победата“? Дали съдбата им би била като на Стамболийски, Стамболов? Войната има нужда от своите лидери, от личностите, които повеждат масите, от идеалистите, готови да се жертват за всеобщото благо. Но в мирно време управляват политиците, а политиката не е за идеалисти. В историята има много примери какво се случва с оцелелите водачи на революции, много от тях тъжни и грозни. Но историята се пише от победителите…

This revolution will be televized! Пропагандата е неразделна част от войната, заедно с битките, стратегиите и ужасът. В модерните общества медийната война се води също толкова разпалено, както и действителните бойни действия. Репортажи, снимки, клипове и разпалени речи… Борбата за доверието на народа често се води подло, с лъжливи обещания и добре режисирани образи. На кого можеш да се довериш? На „своите“, на приятелите си, на логиката си? Възможно ли е „врагът“ да се окаже прав, честен? Дали трябва да вярваш на очите си или на „шестото си чувство“? Има ли изобщо истина, когато има сценарий? А дали искаме да знаем тази истина?

Всяка война си има своите преломни моменти, битките, които решават изхода и избират печелившите. Човешката душа също има своите битки и граници. Тази книга показва много точно вътрешната борба за оцеляване на моралните ценности, на психиката, на емоционалното съществуване на хората. Кога се пречупва човешкото? До къде сме готови да стигнем, за да победим? Има ли каузи, които да оправдаят погубването на идеалите ни? Какво печелим, ако изгубим себе си? И дали е възможно да излечиш едно жестоко съсипано съзнание, да събереш парченцата от разбитото човешко същество, да го създадеш отново?

„Игрите на глада“ са разказ за битките, за войната, за страданието и борбата за оцеляване. Но също така и за любовта, за приятелството, за идеалите… И за живота. За хубавото и лошото в човешкия живот. За глада и за прегорелия хляб. За шепата отровни плодове и за сойките-присмехулки, оцелели напук на всички природни закони. За децата, които умират, и за децата, които се раждат. За кървавите игри на арената и за детските игри… За децата, играещи сред пепелищата на отдавна разрушени градове, над масовите гробове, сред поляна пълна с глухарчета. За плачът и за песните. За смъртта и за надеждата. За вечните болести на човешкото съзнание: алчността, гнева, лицемерието и кръвожадността, но и за неизменния кръговрат в природата, за прераждащите се от пепелта доверие, нежност, живот.  „Игрите на глада“ са книги за живота. За този преди, за настоящето и бъдещето. За историята и  за войните, които се водят и в момента. И за изборът, който всеки от нас прави. Какви игри ще играят децата ни?

оригинално заглавие	Mockingjay
автор	Suzanne Collins
издател	Scholastic
дата на публикуване	24 Август 2010
бг издател	Екслибрис
поредица	The Hunger Games
пореден номер	3
сходни книги	Грозните / The Uglies – Скот Уестърфелд Подборът / Matched – Али Конди