Начало > любителски превод, откъс > „На Ръба“ от Илона Андрюз – Хрониките на Ръба #1 – откъс

„На Ръба“ от Илона Андрюз – Хрониките на Ръба #1 – откъс


"On the Edge" by Ilona Andrews - The Edge Chronicles #1

„На Ръба“
Илона Андрюз

– 1 –

–  Роузи! – ревът на дядо разтърси къщата до основи.

–  Защо все на мен? – Роузи избърса сапунената пяната от чиниите от ръцете си с кухненска кърпа, грабна арбалета от закачалката и ядно излезе на верандата.

–  Ро-о-о-узи!

Тя отвори мрежестата врата с ритник. Той се извисяваше насред двора – огромен, подобен на рошава мечка мъж, с подивели, широкоотворени очи, оплетена брада, оплескана с кръв и полюшващи се сиви парчета. Насочи арбалета към него. Отново бе адски пиян.

–  Какво има?

–  Искам да сляза до кръчмата. Да пийна някоя халба. – Гласът му се изви в хленчене. – Дай ми малко пари!

–  Не.

Той й изсъска, поклащайки се нестабилно на краката си:

–  Роузи! Това е последния ти шанс да ми дадеш някой долар!

Тя въздъхна и го простреля. Стрелата се заби между очите му и дядо се влече по гръб като цепеница. Краката му изтрополиха в пръстта.

Роуз облегна приклада на арбалета на бедрото си:

–  Добре, излезте!

Двете момчета се измъкнаха иззад огромния дъб, разпрострял клони над двора. И двете бяха омазани с червеникава кал, смола и други неидентифицируиеми субстанции, които осем и десетгодишен, могат да открият в Леса. Назъбена драскотина красеше врата на Джорджи, а кафява борова шума стърчеше от русата му коса. Между кокалчетата на ръцете на Джак имаше червени ожулвания. Той я видя да гледа към дланите му. Очите му се разшириха, кехлибарените им ириси просветнаха в жълто и той скри юмруци зад гърба си.

–  Колко пъти се налага да повтарям: не пипайте камъните на предпазното заклинание. Вижте го дядо Клетъс! Пак е ял кучешки мозъци и сега е пиян. Ще ми трябва половин час, за да го изчистя с маркуча.

–  Той ни липсва – каза Джорджи.

Тя въздъхна:

–  И на мен ми липсва. Но никому не е от полза пиян. И двамата, хайде да го отнесем обратно в бараката му. Помогнете ми с краката.

Заедно те извлякоха неподвижното тяло на дядо обратно в бараката на ръба на поляната и го оставиха върху стърготините му. Роуз разви металната верига от ъгъла, издърпа я през бараката, закопча каишката на врата на дядо и повдигна левия му клепач, за да провери зеницата. Още не бе червена. Добър изстрел – щеше да е в безсъзнание с часове.

Роуз стъпи на гърдите му, сграбчи стрелата и рязко я издърпа. Все още помнеше какъв беше навремето дядо Клетъс – висок, спретнат мъж, непобедим с рапирата си, говорът му изпъстрен с лек шотландски акцент. Дори и на възрастта му, пак печелеше срещу баща й една от всеки три битки с мечове. Сега се бе превърнал в това… това нещо. Тя въздъхна. Болно й беше да го гледа, но нищо не можеше да направи. Докато бе жив Джоржи, дядо Клетъс също щеше да живее.

Момчетата донесоха маркуча. Тя го пусна, настрои дюзата на силна струя и насочи водата към дядо, докато не отми всичката кръв и кучешко месо. Така и не разбра как точно „слизане до кръчмата” се равняваше на преследването на безстопанствени кучета и яденето на мозъците им, но никоя мъстия не бе в безопасност, ако дядо излезеше от предпазния кръг. Когато Джорджи вдигаше нещо от мъртвите, той не просто му даваше живот. Той го правеше почти неразрушимо.

Роуз излезе от бараката, заключи вратата зад себе си и издърпа маркуча обратно на верандата. Кожата й настръхна, когато прекрачи невидимата граница – децата явно бяха върнали защитните камъни по местата им. Тя присви очи към тревата. Ето ги – линия от малки, обикновено изглеждащи камъни, поставени през три-четири стъпки. Всеки камък притежаваше малък магически заряд. Заедно образуваха омагьосана бариера, достатъчно силна, за да задържи дядо в бараката, ако отново скъсаше веригата си.

Роуз махна на момчетата да застанат настрани и вдигна маркуча:

–  Ваш ред е.

Те потръпнаха от студената вода. Тя ги изми старателно – от глава до пети. Щом калта от краката на Джак се разми, тя видя петсантиметрово сцепване на гуменките му „Скечърс”. Роуз изпусна маркуча.

–  Джак!

Той се присви.

–  Това са обувки за четирийсет и пет долара!

–  Съжалявам – прошепна той.

–  Утре е първият училищен ден! Как го направи?

–  Катереше по боровете, за да стигне вамптиците – каза Джорджи.

Тя го изгледа ядосано:

–  Джорджи! Трийсетминутно наказание довечера за доносничество.

Джорджи прехапа устни.

Роуз се взря в Джак:

–  Истина ли е? Преследвал си вамптиците?

–  Не мога да устоя. Опашките им са толкова шавливи…

Идеше й да го удари. Така беше, той не можеше да им устои – не бе негова вината, че се е родил котка – но това бяха чисто новите обувки, които му беше купила за училище. Обувки, за които болезнено бе свила бюджета им, броейки всяко пени, за да не му се налага да носи размъкнатите стари гуменки на Джорджи, за да изглежда спретнат като останалите второкласници. Направо я заболя.

Лицето на Джак се изопна в неподвижна бяла маска – бе на път да заплаче.

Бодна я мъничка искрица сила.

–  Джорджи, спри да се мъчиш да съживиш обувките. Поначало не са били живи.

Искрицата замря.

Обзе я странно отчаяние, болката й се преобрази в някаква безчувственост. В гърдите й се надигна напрежение. Така й бе писнало, писнало й беше да брои всеки долар, писнало й беше да дели всичко, писнало й бе до смърт от всичко това. Трябваше да отидат и да купят нови обувки на Джак. Не заради Джак, а заради собствената й психика. Роуз нямаше идея как ще намери пари за това, но знаеше, че трябва да му купи нов чифт обувки още сега, или щеше да експлодира.

–  Джак, помниш ли какво се ще се случи, ако вамптица те ухапе?

–  Ще се превърна в такава?

–  Да. Трябва да престанеш да ги преследваш.

Той сведе глава:

–  Наказан ли съм?

–  Да. Прекалено съм бясна, за да те накажа веднага. Ще поговорим, когато се върнем. Вървете си измийте зъбите, срешете се, облечете си сухи дрехи и вземете пушките. Отиваме в „Уол-Март”.

Старият пикап Форд подскачаше по неравностите на селския път. Пушките дръчаха на пода. Джорджи свали краката си, за да ги държи без да го молят.

Роуз въздъхна. Тук, в Ръба, тя можеше да ги защитава достатъчно добре. Но щяха да преминат от Ръба в друг свят и магията им да изчезне с преминаването. Двете ловни пушки на пода щяха да са единствената им защита. Роуз почувства как я пробожда вина. Ако не беше тя, нямаше да имат нужда от пушките. Боже, не искаше да бъде нападната отново. Не и с братята й в колата.

Те живееха между световете: от едната страна се простираше Чудатото, а от другата Пречупеното. Две измерения, съществуващи едно до друго, като огледални образи. На мястото, където измеренията се „докосваха”, те леко се припокриваха, образувайки тясна ивица земя, принадлежаща и на двете – Ръбът. В Чудатото, магията течеше обилно; в Ръба – едва се процеждаше. Но в Пречупеното нямаше никаква магия, която да ги защитава.

Роуз се загледа в Леса, обръщащ пътя – масивните му дървета надвесени над тясната ивица отъпкана пръст. Тя караше от тук всеки ден, на път за работата си в Пречупеното, но днес сенките между разкривените стволове я изпълваха с безпокойство.

–  Хайде да играем играта „Не можеш” – каза тя, за да потисне надигащото се притеснение. – Джорджи, ти си пръв.

–  Той беше пръв и последния път! – очите на Джак проблеснаха в кехлибарено.

–  Няха!

–  Яха!

–  Джорджи ще е пръв – повтори тя.

–  Отвъд границата не можеш да съживяваш мъртви неща – каза Джорджи.

–  Отвъд границата не могат да ти поникнат козина и нокти – каза Джак.

Винаги играеха тази игра, когато пътуваха към Пречупеното. Беше удобна за напомняне на момчетата, какво могат и не могат да правят, и действаше по-добре от всякакви лекции. Малцина от Пречупеното знаеха за Ръба или Чудатото и бе по-безопасно за всички страни да продължава да е така. Опитът я бе научил, че няма смисъл да се опитваш да обясниш на жител на Пречупеното, че съществува магия. Няма да те отведат в заведение за психично болни, но те поставяха в категорията на шантавия идиот и хората започваха да те отбягват по време на обедната почивка.

За повечето хора от Пречупеното не съществуваше Пречупено, нито Ръбът, нито Чудатото. Те живееха в Съединените Американски щати, на континента Северна Америка, на планетата Земя – и толкова. Повечето хора от Чудатото, от своя страна също не виждаха границата. Трябваше да си специален човек, за да я откриеш и децата не биваше да забравят това.

Джорджи докосна ръката й. Беше неин ред.

–  Отвъд границата не можеш да се прикриеш зад обръч от заклинателни камъни. – Тя надзърна към тях, но те продължиха, без да забелязват страховете й.

Пътят се простираше пуст. Малко от жителите на Ръба пътуваха натам в този вечерен час. Роуз ускори, нетърпелива да приключи с пътуването и да бъде отново удома в безопасност.

–  Отвъд границата не можеш да намираш изгубени неща – каза Джорджи.

–  Отвъд границата не можеш да виждаш на тъмно – ухили се Джак.

–  Отвъд границата не можеш да пускаш светкавици – каза Роуз.

Светкавицата бе най-силното й оръжие. Повечето хора от Ръба имаха своите специфични дарби: някои предсказваха бъдещето, други лекуваха зъбобол, някои съживяваха мъртвите като Джорджи. Някои правеха проклятия като Роуз и баба й. Но пускането на светкавици можеше да бъде научено от всеки с поне капка магия в себе си. Не беше въпрос на талант, а на практика. Поемаш контрол над магията в теб и я извличаш от тялото си под формата на контролиран изблик, който прилича на камшик или на ивица на мълния. Ако притежаваш магия и търпение, можеш да се научиш да пускаш светкавици и колкото по светъл е цветът на светкавицата ти, толкова по-гореща и могъща е тя. Силната, ярка светкавица е страховито оръжие. Може да пререже тялото ти като нож в масло. Повечето жители на Ръба не можеха да докарат светкавица достатъчно ярка, за да убият или наранят каквото и да било. Те бяха мелези, живеещи на място с разредена магия, и повечето пускаха светкавици в червено или тъмно оранжево. Малцина щастливци успяваха да направят зелена или синя.

Именно светкавицата й създаде всичките им главоболия.

Не, поправи се Роуз, бяха имали достатъчно проблеми и преди нея. Драйтънови винаги са нямали късмет. Прекалено умни и прекалено странни бяха. Дядо беше пират и пройдоха. Татко беше златотърсач. Баба бе инатлива като коза и винаги смяташе, че знае най-добре. Мама бе уличница. Но никой от тези проблеми не засягаше никого, освен отделните Дрейтънови. Щом Роуз пусна бяла светкавица по време на празника за завършването на училище, тя привлече вниманието на безброй семейства от Ръба върху малкия им клан. Дори и сега, дори и с пушките на пода, тя не съжаляваше за това. Чувстваше вина, искаше й се нещата да се бяха стекли по друг начин, но ако получеше втори шанс, пак щеше да го направи.

Отпред пътя завиваше. Роуз взе завоя малко по-бързо. Окачването на пикапът изскърца.

На пътя стоеше човек –  като сиво петно сред надвисналия здрач.

Тя скочи на спирачката. Фордът се понесе със скърцане по коравата, суха почва на пътя. Мерна дълга, бледа коса и пронизващи зелени очи, взиращи се право в нея.

Пикапът летеше към него. Не можеше да го спре.

Мъжът подскочи право нагоре. Обути в тъмносиви ботуши крака с трясък се приземиха на капака на пикапа и изчезнаха. Човекът прескочи през покрива настрани и изчезна между дърветата.

Пикапът най-сетне спря. Роуз жадно поемаше въздух. Сърцето в гърдите й подскачаше. Върховете на пръстите й тръпнеха и усещаше горчив вкус в устата си.

Тя удари заключалката на предпазния си колан, рязко отвори врата и изскочи на пътя:

–  Ранен ли сте?

Лесът остана безмълвен.

–  Ехо?

Никакъв отговор. Мъжът бе изчезнал.

–  Роуз, кой беше това? – очите на Джорджи бяха с размерите на малки чинийки.

–  Не знам. – Връхлетя я успокоение. Не беше го ударила. Изплаши се до смърт, но не бе го ударила. Всички бяха добре. Нямаше пострадали. Всички бяха наред…

–  Видя ли мечовете? – попита Джак.

–  Какви мечове? – Всичко, което бе зърнала бе руса коса, зелени очи и някакво наметало. Дори не можеше да си спомни лицето му – само бледо петно.

–  Имаше меч – каза Джорджи. – На гърба му.

–  Два меча – поправи го Джак. – Един на гърба и един на колана.

Някои от по-възрастните местни си падаха по мечовете, но никой от тях не беше с дълга руса коса. И никой нямаше такива очи. Повечето хора озовали се пред камион щяха да се уплашат. Той се взираше в нея, сякаш го е оскърбила, почти премазвайки го. Сякаш бе някакъв цар на пътя.

Непознатите никога не бяха добре дошли в Ръба. Не бе разумно да се заседяваш.

Джак подуши въздуха, сбърчвайки нос, както когато търсеше следи:

–  Хайде да го открием.

–  Хайде не.

–  Роуз…

–  И без това положението ти виси на косъм. – Тя се качи отново в пикапа и затвори вратата. – Няма да преследваме някакъв твърдоглавец, който се мисли за прекалено важен да върви по банкета – тя изръмжа, опитвайки се да овладее сърцебиенето си.

Джорджи отвори уста.

–  Нито дума повече.

Няколко минути по-късно достигнаха границата, мястото където Ръбът свършваше и започваше Пречупеното. Роуз винаги усещаше точния момент, в който преминаваше в Пречупеното. Първо, тревогата я пробождаше право в гърдите, последвана от мигновено, силно гадене, а накрая болка. Сякаш едно тръпката на магията, топлата искра, която се криеше някъде в нея, умираше при преминаването. Болката траеше само миг, но тя я ненавиждаше. Караше я да е чувства незавършена. Счупена. Ето как бе възникнало името на немагичното измерение.

Имаше идентична граница на противоположния край на Ръба, онази означаваща прохода към Чудатото. Тя никога не бе опитвала да я премине. Не бе сигурна, че магията й би била достатъчно силна, за оцелее.

Преминаха в Пречупеното без проблеми. Лесът свършваше с Ръба. Обикновените дъбове и борове на Джорджия заместваха древните, тъмни дървета. Пръста се превърна в паваж.

Тясното двупосочно платно ги отведе покрай бензиностанции-близнаци към магистралата. Роуз се огледа за насрещен трафик, зави надясно и се отправи към град „Пайн Барън”.

Над тях избумтя самолет, насочил се за кацане на летището в Савана, само на няколко мили по-нататък. Дърветата отстъпиха пред полузавършени молове и строителни машини, разпръснати сред купчини от червената пръст на Джорджия. През пейзажа пробягваха езерца и потоци – когато брега бе само на четирийсет минути, всяка дупка в земята рано или късно се изпълваше с вода. Минаха покрай хотели – „Комфърт Ин”, „Найтс Ин”, „Мариот”, „Ембаси Сютс”, спряха на светофара, преминаха надлеза и най-сетне завиха към оживения паркинг на „Уол-Март”.

Роуз паркира до бордюра и задържа вратата отворена за момчетата. Очите на Джак бяха загубили кехлибарения си блясък. Сега бяха само в обикновено тъмнокафяво. Тя заключи пикапът, провери вратата за всеки случай – здраво заключена – и се отправиха към яркоосветените врати.

–  Сега запомнете – каза тя, докато се включваха в стадото на вечерните пазаруващи. – Обувки и само толкова. Сериозно говоря.

Advertisements
  1. desi pavlova
    21 септември, 2011 в 09:02

    Остави ме искаща още,и още да чета…Завладяваща от първото изречение!Не можах да се „откъсна“от редовете…
    С това изразявам възхитата си от книгата.Много добър превод,както винаги.
    Благодаря!

  2. 21 септември, 2011 в 14:35

    Добър превод

    • 21 септември, 2011 в 15:13

      Благодаря! 🙂

      Книгата заслужава само най-доброто 🙂

    • 21 септември, 2011 в 18:31

      И все пак, не мога да не спомена как фактът, че Илона Гордън ми отговаря на български, за превод също на български… ами, хм, момент от „Зоната на здрача“?

  3. 26 септември, 2011 в 15:11

    🙂 Хех, сега видях, че Илона ти е драснала похвала. Не подценявай гугъл транслейт 😉

    • 26 септември, 2011 в 16:15

      🙂 Хах, честно казано първото, което ми минава е дали wordpress позволяват дублиране на регистрации 🙂
      Прекалено странно ми е да е истинската Илона… аз съм си Тома Неверни 🙂

      А да се похваля, преполових втората книга! Много, ама много добра!!!

      • 28 септември, 2011 в 08:30

        Втората на мен ми допада още повече от първата. Едно, че е по-оригинална като сетинг и второ, че е по-смешна.

      • 28 септември, 2011 в 12:49

        ? По-смешна?
        За мен пък е по-сериозна някак…
        Но и на мен ми харесва повече май 🙂

      • 29 септември, 2011 в 13:04

        Ммм, реакциите на Уилям са много свежи – като например миризливата глава на змиорката беше много добро попадение.

      • 29 септември, 2011 в 14:11

        А, да – със сигурност има адски смешни моменти.
        Но цялостното ми впечатление е, че е по-сериозна.

        А забеляза ли обръщението „чадо“?

  4. 2 октомври, 2011 в 23:07

    Къде това?

    • 3 октомври, 2011 в 07:02

      В „Bayou Moon“, когато баба Аз прави заклинанието…

  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: