Начало > любителски превод, откъс > „Кръвта на вещицата“ от Аня Баст – Магьосници на елементите #2 – откъс

„Кръвта на вещицата“ от Аня Баст – Магьосници на елементите #2 – откъс


"Witch Blood" by Anya Bast - Elemental Witches #2

„Кръвта на вещицата“
Аня Баст

– 1 –

„КАК ДА ЗАЛОВИМ МАГЬОСНИК“ ЗА НАЧИНАЕЩИ. ИЗАБЕЛ МОЖЕШЕ да преподава този предмет.

Клубната музика вибрираше през тялото на Изабел. Притворила очи, тя поклащаше бедра, танцувайки повече в такт с приливите и отливи на едва доловимите емоции, които я обкръжаваха, отколкото с ритъма. Опиянена от морето от еуфория и похот, тя позволи на изкусителната, първична плетеница да я накара да се почувства свободна за няколко благословени мига.

Капанът, който тя бе заложила за магьосника, улови и нея самата.

Мъжки ръце обгърнаха кръста й. Стройно, мускулесто тяло се притисна изотзад в нейното. Тя познаваше този допир, тези ръце и тънкия, дървесен аромат на скъпия му одеколон. Беше магьосникът, когото тя дебнеше. Онзи, който я мислеше за жена като всяка друга. Очите й се отвориха – мигът на спокойствие се стопи, заради присъствието му.

Всеки, който можеше да зърне лицето й, щеше да забележи отвращението преминало в изражението й, преди да извие устни в предизвикателна усмивка. Тя се облегна назад в прегръдката на Стефан Фушо. Той я поклащаше назад-напред, променяйки люлеенето на тялото й в такт с музиката. За щастие, Стефан не притежаваше емпатия. Не можеше да усети, ненавистта й към допира му.

Някъде наблизо проблесна фотоапарат, после още един. Папараци. Медиите обожаваха Стефан – ултрабогатият плейбой. Всяка жена, с която той излизаше, бе обект на особен интерес. Изабел бе съумяла да се задържи в обятията му по-дълго от повечето. Тя бе мистериозната, червенокоса, зеленоока жена, за която никой репортер не успяваше да намери достатъчно информация. Изабел бе платила доста пари, за да го постигне. Беше вложила също доста усилия, за да заинтригува Фушо за по-дълго време. С много планиране бе достигнала до тази нощ. Разбира се, фотографите не знаеха, че тя е вещица, а Стефан – магьосник. Това бяха тайни, които бяха по-добре да останат скрити от немагическото население. Това бе единственото, за което и Сборището, и контролираният от магьосници кабал Дъскоф бяха на едно мнение. Непритежаващите магия бяха в пъти по-многобройни от тези с магически способности, а – в исторически план – показваха голяма кръвожадност, спрямо тези, които сметнеха за различни.

Стефан движеше тялото си с нейното в съблазняващо подобие на секс, от което и се обръщаше стомахът. Скоро всичко това щеше да приключи. Това бе единственото положително нещо в необходимостта да търпи близостта му.

Изабел разтегна устни в усмивка и отново затвори очи. Замисли се за дълбоки, бурни потоци, преправящи си път през земята; за дълбините на океана, където водата лежи спокойна и тиха; за нежните водовъртежи и вълнички по ръба на езеро. Силата й избликна в отговор на подтика на съзнанието й – съвсем лекичко. Отми част от напрежението й, притъпи остротата му.

Ръцете на Стефан се стегнаха около нея и той зарови лице във врата й. Просветнаха още фотоапарати. До утре щяха да са на първите страници на всеки таблоид. Вероятно щяха да я изкарат бременна и планираща сватбата им. Само Богинята знае каква ли глупост щяха да измислят.

А после щеше да гръмне другата история. Мрачната. Онази с много повече насилие. Скоро, успокои се тя. Тази нощ. Защото тя не бе като останалите жени, а днес не бе обикновен ден. Беше настъпил часът, в който Стефан Фушо да плати за греховете си.

За момент чувството стегна гърлото й. Тя нямаше никакво време да жалее. През последните дни живееше на гняв, скръб и почти нищо друго.

Възползвай се от чувството. Не му позволявай да то да те командва.

Мигновено, внезапния изблик на уязвимост затихна до студена решителност. Това бе умение, което тя бе научила преди много време и го бе усвоила добре. Имаше много опит в потискането на болката си, в трансформирането й в много по-ефективна сила. Чувствата й се бяха превърнали в добре наточено оръжие.

Той се наведе към нея, проговори в ухото й, достатъчно силно, за да може да го чуе над блъскащата музика:

–   Време е да си ходим, ma cherie[1].

Наистина, време беше.

През нея премина нетърпение, оставяйки тръпка на сладост, която я затопли повече отколко умението на Стефан с огъня някога би могло. Стефан бе вещер, владеещ огъня – един от най-силните, които бе срещала. Макар технически вече да не можеше да използва названието вещер. Той бе предал Сборището, нарушил кодекса му безброй много пъти. Сега беше изпаднал, мръсен магьосник.

Нейните собствени способности бяха в сферата на водата. Това значеше, че със Стефан са пълни противоположности в магически смисъл. Това малко обърка плановете й. Обикновено огънят и водата естествено се отблъскваха, както огънят и въздухът изначало се привличаха. Заради това, на Изабел й се бе наложило да полага двойно повече усилия, за да оплете жертвата си, особено след като не можеше да прикрие способностите си от магьосник като Стефан. Той надушваше като хрътка различните видове магия.

Той я хвана за ръка и я поведе през тълпата към изхода. Фотографите се измъкнаха от купонясващите и ги последваха. Тя успяваше да ги зърне, пълзящи като раци, в крайчеца на периферното си зрение. Бодигардовете на Стефан ги обградиха, непозволявайки на никого да се доближи прекалено близо. Земните заклинания също спомагаха. Той бе поръчал да му изработят няколко, които да държат хората настрани.

Те се измъкнаха от клуба и тежките врати се затвориха зад тях, не успявайки напълно да изолират баса от музиката, който сякаш караше целия клуб да вибрира върху основите си. Ранният утринен хлад, накара голите й ръце и крака да настръхнат. Тя спря за момент, за да вдъхне свежия, не съвсем чист, градски въздух, игнорирайки изненаданите шушукания и възклицания откъм опашката от чакащи да влязат в клуба.

–   Хайде, скъпа – каза Стефан, поставяйки собственически длан ниско на кръста й, повеждайки я към лимузината. – La limousine attend[2].

Тя го дари с глуповата усмивка:

–   Обичам, когато говориш на френски, Стефан. Толкова е секси. – Стефан не знаеше, но тя разбираше всяка чужда дума, която той изговаряше, за да я впечатли. Тя бе дете на света, израснала като временен жител в много държави и говореше свободно и френски и италиански.

Той я спря до лимузината, приглади косата зад ушите й и се наведе да й прошепне:

–   Бих ти говорил така до зори, ако ми позволиш, ma cherie.

Тя отмести глава и бавно го целуна по врата:

–   Тогава отпрати бодигардовете си.

Изабел подръпна със зъби ухото му и той потрепери в отговор. Фотоапаратите светкаха на воля.

Той каза няколко думи на магьосникът-бияч до него, докато шофьорът й отваряше вратата и й помагаше да се качи. Успокоявайки дишането си както винаги, когато влизаше в тясно пространство, тя се качи в студената вътрешност на лимузината и се отпусна на една от кожените седалки. За миг Изабел бе обзета от безпокойство, щом тъмнината я обгърна като кадифен юмрук. Не харесваше затворени пространства.

Стефан седна до нея. Налетя й още щом вратата се затвори. Но не грубо, нито непохватно. Стефан не беше такъв. Бе перфектният джентълмен, докато решеше да не бъде такъв.

Той плъзна ръка на талията й, повдигна брадичката й към лицето си и пристисна устни към нейните. Беше галантен, търпелив, изкусителен. Дъхът му нахлу в устата й, докато езикът му се опитваше да се пъхне там.

Тя потисна потръпването си и постави ръце на широките му плещи – платът на сакото му бе хладен под дланите й. Поколеба се, не желаеше да му позволи да я целуне по-дълбоко. Той настоя и тя поддаде, напрягайки цялата си воля, за да не го отблъсне.

На външен вид, за немагическия свят Стефан бе пример за добродетелност в обществото, известен с милосърдието и щедростта си. В действителност, като глава на кабала Дъскоф – жестокият малък клуб на магьосниците – той грабеше и насилваше вещиците, сякаш бяха негов собствен добитък, убивайки наляво и надясно, както му скимне.

Както подобава на всеки социопат, Стефан бе чаровно, привлекателно чудовище. Светът трябваше да й бъде благодарен за това, което се канеше да стори, макар и да трябваше да загърби кодекса на Сборището, за да го постигне.

Той се наведе над нея, заравяйки нос в извивката на шията й и плъзгайки ръка под полата на късата й, черна рокля Версаче.

–   Най-сетне сме сами, – прошепна той. – както пожела.

Колата потегли, карайки я да се притисне в тялото му.

Тя изви лицето му към своето и го целуна, притискайки се плътно до тялото му. Обхвана слабините му през черните му панталони и усети твърдостта му:

–   Така е.

–   Тогава от какво се срамуваш? Тази нощ няма да ми избягаш, Изабел – промълви той до кожата й с ласкавия си френски акцент.

Част от плана й бе да го изкушава сексуално. Беше като да дразниш изгладнял тигър с парче месо, но постигна успех. Беше го заинтригувало, накарало го бе да я желае още повече… и ограничаваше интимните й контакти с него. Подчертан плюс.

Тя повдигна вежда:

–   Мисля, че ти си този, който няма да ми избяга, Стефан. – Само ако знаеше. Тя разкопча панталоните му. – Свали ги.

Той сграбчи подгъва на роклята й:

–   Първо ти – измърка той.

–   Не-е-е, първо ти – отвърна тя предизвикателно.

Той поклати глава:

–   Съблечи за мен роклята си, Изабел. – Гласът му съдържаше стоманени нотки, а в погледа му имаше брутално студен блясък.

Изкусителната й, секси усмивка се стопи. Проклет да е! Нещата не вървяха, както бе предвидила. В съзнанието й, тя бе напълно облечена, когато го сразяваше. Оставена без избор, ако искаше да не събуди подозрения, тя му позволи да издърпа роклята над главата й, оставяйки я само по дантелен червен комплект от сутиен и бикини и обувките й.

–   М-м-м – промърмори той одобрително, преди да пристисне устните си в извивките на гърдите й. О, блях. Блях, блях, блях!

Тя го дръпна за колана на панталоните и грубо го целуна, хапейки силно долната му устна. Той леко се дръпна и тя усети вкуса на кръв.

–   Сваляй, веднага – нареди тя.

–   Обожавам, когато жената го харесва малко по-грубо.

Значи щеше да се влюби в нея.

Той събу обувките и панталоните си. Тя погледна по-долу и повдигна вежда, сякаш в сексуално нетърпение. Той самоуверено й се усмихна, с усмивката на мъж, сигурен, че ще му пуснат. Как можеше да греши? Беше на път да разбере. Тя се протегна и го пое в ръка.

И стисна. Силно.


[1] Ma cherie (фр.) – Скъпа. – бел. пр.

[2] La limousine attend (фр.) – Лимузината чака. – бел. пр.


източник: официален сайт на авторката
превод: моя милост
повече: форум „България-Свят“

Advertisements
  1. Все още няма коментари.
  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: