Начало > любителски превод, откъс > „Целувка от сенки“ от Лорък К. Хамилтън – Мери Джентри #1 – откъс

„Целувка от сенки“ от Лорък К. Хамилтън – Мери Джентри #1 – откъс


"A Kiss of Shadows" by Laurell K. Hamilton - Merry Gentry #1

„Целувка от сенки“
Лоръл к. Хамилтън

– 1 –

Двайсет и три етажа над земята и всичко, което можех да видя през прозорците беше сива мъгла. Могат колкото си искат да го наричат „Града на ангелите”, но ако навън имаше ангели, сигурно летяха на сляпо.

Лос Анджелис[1] е място където хората – с крила или без – идват да се крият. Да се крият от други, да се крият от себе си. Аз бях дошла, за да се скрия и бях успяла, но взирайки се навън в плътния, мръсен въздух, поисках да си ида у дома. У дома, където въздухът бе син през повечето време и не трябваше да поливаш земята, за да накараш тревата да поникне. У дома беше Кахокия, щат Илинойс, но не можех да се завърна, защото роднините ми и техните съюзници биха ме убили, ако го направех. Всеки иска да израсне като принцеса на феите. Повярвайте ми. Надценяват го.

На вратата на кабинета се почука. Тя се отвори преди да мога да кажа нещо. Шефът ми, Джереми Грей[2], стоеше на прага. Той беше нисък, посивял мъж, висок метър и петдесет – с два сантиметра по-нисък от мен. Беше целият в сиво – от тъмния си костюм Армани до ризата и копринената вратовръзка. Единствено обувките му бяха черни и лъскави. Дори кожата му беше в еднообразно бледо сиво. Не от болест или напреднала възраст. Не, той бе в разцвета на силите си – съвсем малко над четиристотин годишен. Имаше леки бръчици около очите и покрай тънките си устни, които го караха да изглежда зрял, но никога нямаше да бъде стар. Без намесата на кръв от смъртен или доста сериозно заклинание, Джереми би могъл да живее вечно. На теория. Учените твърдят, че след пет милиарда години слънцето ще се разшири и ще погълне Земята. Феите няма да преживеят това. Ще умрат. Дали пет милиарда години могат да се броят за цяла вечност? Не мисля така. Но пък са достатъчно близо, за да накарат нас, останалите, да завиждаме.

Облегнах гърба си на прозорците и плътния надвиснал смог. Денят беше също толкова сив като шефа ми, но неговият цвят бе хладно, свежо сиво, като облаци преди пролетен дъжд. Това, което се стелеше навън, беше тежко и гъсто, като нещо което бихте се опитали да преглътнете, но не бихте успели. Беше ден, който да те задави или може би само настроението ми го правеше такъв.

–    Изглеждаш навъсена, Мери – каза Джереми. – Какво има?

Той затвори вратата зад себе и се увери, че е плътно. Уединение, осигуряваше ни уединение. Може и да беше заради мен, но някак не мислех така. Имаше напрегнатост около очите му, скованост в раменете му под добре ушитото сако, които издаваха, че не съм единствената днес с лошо настроение. Може би беше заради промените във времето или липсата на такива. Един добър проливен дъжд или дори по-силен вятър биха разчистили смога, помагайки на града да диша отново.

–    Мъчи ме носталгия – казах. – Какъв е проблемът, Джереми?

–    Не мога да те заблудя, а, Мери? – той леко се усмихна.

–    Не – отговорих.

–    Хубав костюм – каза той.

Знаех, че изглеждам страхотно, щом Джереми ми правеше комплименти за облеклото. Той винаги изглеждаше безукорно, дори в дънки и тениска, каквито носеше само ако е абсолютно наложително да е под прикритие. Веднъж го видях да пробягва цяла миля за три минути, обут в мокасини Гучи, преследвайки заподозрян. Естествено, помагаше му, че ловкостта и скоростта му бяха по-добри от човешките. Когато мислех, че може наистина да се наложи да преследвам някого, което се случваше рядко, вадех маратонките и оставях високите токчета вкъщи.

Джереми изпълни очите си онзи поглед, с който един мъж те гледа, когато наистина оценява гледката. Не беше лично, но измежду феите е обида да не забелязваш някого, който очевидно се опитва да изглежда привлекателно – като шамар в лицето, казващ му, че се е провалил. Явно аз не се бях провалила. Когато се събудих и видях мъглата, се облякох по-ярко от обикновено, в опит да се разведря. Сако в кралско синьо – двуредно, със сребристи копчета и отиваща му синя плисирана пола – толкова къса, че бе само едва видим ръб около бедрата ми изпод сакото. Облеклото беше толкова късо, че ако кръстосах краката си неправилно, щяха да лъснат ръбовете на дългите ми черни чорапи. Лачени обувки с петсантиметрови токчета ми помагаха да подчертая краката си. Когато си нисък като мен, трябва да направиш нещо, за да изглеждат краката ти дълги. През повечето дни токчетата бяха осемсантиметрови.

Косата ми беше дълбоко, наситено червена в отраженията на огледалата. Цвят повече червен отколкото кестеняв, цвят с черни отблясъци, наместо обичайните кафяви, които повечето червенокоси имат. Сякаш някой бе взел тъмночервени рубини и ги беше изпрел на коса. Цветът беше много популярен тази година. Във височайшия кралски двор на феите. Го наричаха „Кървавокестеняво”. „Феическо червено”, „Шийско[3] алено”, ако отидеш в добър фризьорски салон. Всъщност, това бе естествения ми цвят. Преди да стане популярен тази година и най-накрая успеят да уцелят оттенъка правилно, ми се налагаше да прикривам истинския си цвят. Заложих на черното, защото изглеждаше по-естествено от човешкото червено в комбинация с цвета на кожата ми. Много хора, които се боядисват, правят грешка, очаквайки „Шийско алено”-то да отива на тена на естествено червенокосите. Не отива. Това е единственият ми познат яркочервен цвят, който върви на бледа, чистобяла кожа. Това е червената коса за някого, който изглежда страхотно в черно, яркочервено, кралско синьо.

Единствените неща, които все още ми се налагаше да прикривам, бяха яркото зелено и златно на очите ми и сиянието на кожата ми. Използвах тъмнокафяви лещи за очите. Кожата ми – нея се наложи да матирам, използвайки илюзия, магия. Нещо като непрекъсната концентрация – като музика на заден план в мислите ми, за да не сваля гарда си и да започна да сияя. Хората не сияят, без значение колко са лъчезарни. Сиянието бе забранено, заради това и лещите покриваха очите ми. Също си изработих заклинание около мен, като дълго удобно палто – илюзия, представяща ме за човешко същество с нисша феическа кръв в потеклото, притежаващо някои психически и мистични възможности, които ме правеха наистина превъзходен детектив, но нищо по-специално.

Джереми не знаеше коя съм. Никой в агенцията не знаеше. Аз бях един от най-слабите представители на кралския двор, но да си ший си е значимо, дори и да си в долния край на скалата. Това означаваше, че бях прикрила успешно истинската си същност – истинските ми възможности от някои от най-добрите магьосници и медиуми в града. Може би и в страната. Не малък подвиг, но вида вълшебство, в който бях най-добра, нямаше да ме предпази от насочен към гърба ми нож или от смачкващо сърцето ми заклинание. За това се нуждаех от умения, които не притежавах и това бе една от причините, поради които се криех. Не можех да се противопоставя на ший, не и ако исках да оцелея. Най-доброто, което можех да направя, бе да се крия. Вярвах на Джереми и останалите. Те бяха мои приятели. Но нямах доверие на това, което шиите можеха да им причинят, ако бъдех разкрита и роднините ми разберяха, че приятелите ми са знаели за моята тайна. Ако те бяха в неведение, тогава шиите щяха да ги оставят на мира и да наранят само мен. В този случай наистина важи приказката: „Блажени са неведомите”. Макар и да смятах, че някои от много добрите ми приятели щяха го сметнат за вид предателство. Но ако изборът беше сведен до тях – живи и с всичките им части на тялото непокътнати, но да ми се сърдят или тяхната смърт от изтезания, без да ми се сърдят, бих предпочела да са ми сърдити. Можех да живея с гнева им. Не бях сигурна дали мога да живея със смъртта им.

Знам, знам. Защо не отида в Бюрото за Човешко-феически взаимоотношения и да поискам убежище? Роднините ми вероятно щяха да ме убият, ако ме намереха, но ако разгласях нещата публично и размахах кирливите ни ризи пред световните медии, тогава със сигурност щяха да ме убият. И щяха да го направят по-бавно. Така че – никаква полиция, никакви посланици – само вечната игра на криеница.

Усмихнах се на Джереми и му дадох каквото желаеше: погледът, който казваше, че оценявам стройния потенциал на тялото му под перфектния костюм. За човешки същества би изглеждало като флиртуване, но за феите – каквито и да било феи – не беше дори близко до флирт.

–    Мерси, Джереми, но не си дошъл да ми правиш комплименти за облеклото.

Той влезе по-навътре в стаята, прокарвайки маникюрирани пръсти по ръба на бюрото ми.

–    Има две жени в кабинета ми. Биха искали да ни станат клиенти – каза той.

–    Биха искали? – попитах.

Той се завъртя, облягайки се на бюрото, с ръце кръстосани на гърдите. Дублираше позата ми пред прозорците – неволно или нарочно, въпреки че не знаех защо.

–    Обикновено не се занимаваме с работа по разводи – каза Джереми.

Изгледах го ококорено, отблъсквайки се от прозорците.

–    Правило за новопостъпващите още от ден първи, Джереми: Детективска агенция „Грей” никога, за нищо на света, не се занимава с работа по разводи.

–    Знам, знам – каза той. Отблъсна се от бюрото и дойде да застане до мен, втренчен в мъглата. Не изглеждаше по-доволен отколкото аз се чувствах.

Облегнах се отново на стъклото, за да мога да виждам лицето му по-добре.

–    Защо нарушаваш своето основно правило, Джереми?

Той поклати глава без да ме поглежда.

–    Ела и се запознай с тях, Мери. Вярвам на преценката ти. Ако решиш да не се забъркваме в това – няма да го правим. Но мисля, че ще се почувстваш по същия начин като мен.

Докоснах рамото му.

–    И как се чувстваш, шефе, освен че си притеснен?

Прокарах ръката си надолу по неговата и това го накара да ме погледне. Очите му бяха станали тъмновъгленово сиви от гняв.

–    Ела и се запознай с тях, Мери. Ако след това и ти си толкова ядосана като мен, тогава ще заковем това копеле.

Стиснах ръката му.

–    Джереми, успокой се. Това е просто случай на развод.

–    Ами ако ти кажа, че е опит за убийство? – Гласът му беше спокоен, лишен от емоция. Определено не пасваше на интензивността на погледа му, на вибриращото напрежение в ръката му.

Отдръпнах се от него.

–    Опит за убийство? За какво говориш?

–    Най-гадното смъртоносно заклинание, появявало се някога в офиса ми.

–    Съпругът се опитва да я убие? – изказах го като въпрос.

–    Някой се опитва и съпругата твърди, че е той. Любовницата е съгласна с нея.

Примигах насреща му.

–    Да не искаш да ми кажеш, че в кабинета ти са съпругата и любовницата?

Той кимна и въпреки всичката ярост, се усмихна. Отвърнах на усмивката му.

–    Е, това вече е странно.

Той пое дланта ми.

–    Щеше да е странно, дори и да се занимавахме с разводи – каза той.

Палецът му потриваше кокалчетата ми напред-назад. Беше нервен, иначе не би ме докосвал толкова много. Беше просто начин да се успокои. Вдигна ръката ми до устните си и бързо целуна кокалчетата ми. Мисля, че беше усетил какво прави – че издаваше безпокойството си. Дари ме с ослепително бяла усмивка – най-добрата металокерамика, която можеше да се купи и се завъртя към вратата.

–    Отговори ми първо на един въпрос, Джереми.

Той поглади костюма си – незначителни движения, за да го придърпа на място, сякаш имаше нужда.

–    Питай.

–    Защо си толкова изплашен?

Усмивката потъмня и лицето му стана сериозно.

–    Имам лошо предчувствие за този случай, Мери. Пророкуването не е сред дарбите ми, но това ми мирише на зле.

–    Тогава не се захващай. Ние не сме ченгетата. Правим го за много добро заплащане, а не защото сме се клели да служим и пазим[4], Джереми.

–    Ако след като се срещнеш с тях, можеш с ръка на сърце да им обърнеш гръб, тогава ще им откажем.

–    Как така, гласът ми изведнъж придоби силата на президентско вето? На фирмената табела пише Грей, а не Джентри[5].

–    Защото Тереза е толкова емпатична[6], че не може да откаже на никого. Роуън е прекалено мекушав, за да отпрати две разплакани жени – той оправи гълъбовосивата си вратовръзка, поглаждайки с пръсти диамантената игла. – Другите са добри за полева работа, но не и за взимане на решения. Така оставаш ти.

Погледнах го в очите, опитвайки се да разчета отвъд яростта, отвъд притесненията, какво става наистина в главата му.

–    Ти не си емпат, нито си мекушав и взимаш превъзходни решения, така че как така не можеш да направиш този избор?

–    Защото ако ги отпратим, те няма да имат къде другаде да отидат. Ако напуснат този офис без нашата помощ, и двете са мъртви.

Взрях се в него и най-накрая разбрах.

–    Знаеш, че не трябва да се захващаме с това, но не можеш да се накараш да отсъдиш съдбата им. Не можеш да се заставиш да ги осъдиш на смърт.

Той кимна.

–    Да.

–    Какво те кара да мислиш, че аз мога да го направя, след като ти не можеш?

–    Надявам се поне един от нас да е достатъчно разумен, за да не постъпим глупаво.

–    Няма да погубя всички ви в името на непознати, Джереми, така че бъди готов да се оттеглиш от този случай. – Дори за мен гласът ми звучеше строг, студен.

Той отново се усмихна.

–    Това е моята малка коравосърдечна кучка.

Поклатих глава и тръгнах към вратата.

–    Това е една от причините да ме обичаш, Джереми. Разчиташ на мен да не се колебая.

Излязох в коридора, който делеше кабинетите ни, сигурна, че ще отпратя тези жени. Убедена, че мога да бъда стената, която да опази всички ни от добрите намерения на Джереми. Богинята знае, бъркала съм и преди, но рядко съм грешала толкова, колкото бях на път да направя.


[1] Los Angeles  (исп.) – ангелите – Американски град в щат Калифорния – Бел. пр.
[2] Grey  (англ.) – сив – Бел. пр.
[3] Sidhe (англ.) – ший (ед. ч.) – В ирландската митология – могъща, свръхестествена раса, сравнима с елфите. Смятани са за прародители на всичко, духове на природата, богове и богини. – Бел. пр.
[4] „To Protect and Serve” (англ.) – „Да пазим и служим” – мотото на американската полиция. – Бел. пр.
[5] Gentry (англ.) – от благородническо потекло. – Бел. пр.
[6] Емпат – Човек, надарен със свръхестествените способности да усеща чужди емоции. – Бел. пр.

източник: официален сайт на авторката
превод: моя милост
редактор: Puh
повече: форум „България-Свят“

Advertisements
  1. Все още няма коментари.
  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: