Начало > книги, на английски, прочетено > „Анклав“ от Ан Агирре – Рейзърленд #1

„Анклав“ от Ан Агирре – Рейзърленд #1


"Enclave" by Ann Aguirre

ДОБРЕ ДОШЛИ В АПОКАЛИПСИСА

В света на Дюс (чифте, двойка в тесте карти за игра) хората печелят право на име, само ако оцелеят през първите си петнайсет години. До тогава, всяко безименно „келеме“ бива обучавано за една от трите групи – „Разплодители“, „Строители“ или „Ловци“, които се различават по бройката белези на ръцете си. Дюс иска да стане „ловджийка“ откакто се помни.

Като ловджийка, призванието й е просто – да се осмели да излезе в опасните тунели, извън анклава и да набавя месо, за да изхранва останалите, докато избягва свирепите чудовища, известни като „Уродите“. Тя цял живот се готвила за тази цел и нищо не може да я спре, нито дори красивия, саможив „ловец“, наречен Фейд (избелял). Когато загадъчното момче става неин партньор, проблемите на Дюс едва са започнали.

В подземията всяко отклонение от правилата се наказва бързо и строго, а Фейд не обича да следва заповеди. В началото тя го мисли за луд, но щом смъртта започва да дебне около убежището им и става ясно, че старейшините не винаги вземат правилните решения, Дюс започва да се чуди, дали пък Фейд не е прав. Партньорът й я обърква: тя не е срещала момче като него, така умел, когато я докосва нежно, колкото и когато използва ножовете си със зверски финес.

Заедно с промените в мирогледа на Дюс, се измества и балансът в постоянната им битка за оцеляване. Безумните „уроди“, навремето смятани за опасни, единствено заради многочислеността им, започват да проявят хитрост и стратегическа мисъл, но старейшините отказват да се вслушат в предупрежденията. Въпреки надвисналата угроза, анклавът продължава да се доверява на статуквото и даването на неизбежни жертви. Независимо от усилията й, Дюс не успява да възпре вълната на мрака, която я понася надалеч от единствения й познат свят.

Ох, понякога си мисля, че трябва да ми плащат вредни за прочита на напоследък издаваните книги. Или поне да ми дават кисело мляко. Е, в една различна вселена, може би ми плащат за читателските ми словоизлияния, но не и тук и сега…

Откога не бях чела юношеска дистопия… Ха-ха! Казах ли ви вече, че дистопиите са новите вампири? Рийд енд уийп! Енд би афрейд, би вери афрейд!

Горното само показва в какво умопомрачение съм след изчитането на поредните „нови Игри на глада“. Това книжле ми се наби в очите, още когато прочетох „Игрите“. Но не се подлъгах, браво на мен! Но напоследък забелязах, че заглавието е влязло в оборот в нашенското интернет пространство и се обсъжда по разни форуми и блогове. Та, така и така бях готова на всякакви саможертви за верните ми читатели. А и реших, че след предишната книга, не може да стане по-зле…

Е, в интерес на истината, не стана по-зле. Но не беше и много по-добре. Най-малкото книгата се оказа в доста по-различен жанр, а може би оттам тръгнаха проблемите ми с нея…


Още от сега държа да се уточним, че нямам никакво литераторско, филоложко и прочее образование. Повечето ми познания относно жанрове, стилово и т.н. черпя от личен опит и понякога от Уикипедия. Следователно следващите ми наблюдения и заключения, може и да са грешни или непълни, но – мамка му, ще си ги напиша.

Както казах, основния проблем за мен (освен комерсиалитичното търсене на нови „Игри на глада“, с които да се издоят тийн читателите) е в жанрово отношение. Книгата има необяснимия за мен стремеж да бъде дистопия, при положение, че в крайна сметка е постапокалиптична фантастика. За мен тези два жанра са доста различни и имат различаващи се изисквания.

За мен дистопийното общество, малко или много, се заражда в една що-годе устойчива среда за човешкия вид. И оттам и следва неговата често пълна нелогичност и странност в сравнение с текущата ни действителност и история. Всякакви странни разделения в такова общество бих могла да преглътна и да се опитам да възприема, визирайки спецификата на жанра. И когато са поне малко обосновани и добре написани, де.

За съжаление, поне според мен, в един постапокалиптичен свят нещата стоят по съвсем различен начин. Да, и там е логично да се зародят всякакви нови групи, банди, затворени общества, всяко със свои правила и морал. Но не могат да бъдат чак дотам различни от общоприетата логика, защото борбата за оцеляване не търпи разни утопични и дистопични приоми и прищевки. В постапокалиптичната литература очаквам много повече сурова логика и простота при разделенията, защото се развива в свят, в който не можеш да оцелееш на голи идеали и фантазии за идеалното общество.

Не може едновременно да оцеляваш, да твърдиш, че най-важни са качествата на човек, а в следващия да разпределяш хората на пълно случаен принцип в различните класи на обществото. Които на всичкото са само 3. И ако великите „ловци“, които са по-скоро пазачи, някак могат да се наместят с една група, то е напълно идиотско да набуташ в една група и ковачите, дърводелците, шивачите, готвачите, приготвящите лекарства… А да, и според романа, май всеки би трябвало да може да прави всичко. Дори няма да споменавам за отделянето на отделна група за продължаващите рода, по почина „хубав, макар и тъп мъж, умна, пък ако ще и да е грозна, жена“ и странното „уж“ изключение на принципа при ловците… И какви ли още не глупости.

И именно тук „Анклав“ направи първата стъпка в това да не ми се хареса. Защото авторката се опита да ми набута дистопично общество в постапокалиптичен свят и сюжет. Това доведе до неизбежно нелогични за мен ситуации в романа. Идеи и действителност бяха в конфликт, което страница след страница ме тормозеше,  и в крайна сметка, ми изгради негативно отношение още от самото начало.

Хубавото е, че дистопията май остава само в първата част на романа, който после си продължава по по-подходящ за жанра му начин. Лошото е, че горното не е единствения му проблем.

По принцип не обичам постапокалиптични истории и светове. И въпреки това, любимите ми книги са именно такива. Отделно съм голям фен на игрите „Fallout“. Ако има нещо, което горните два примера са ме научили, то е желязната логика в построяването на света, реакциите и действията на героите и максималната достоверност откъм техническата част на научната фантастика.

Е, същото не може да се каже за „Анклав“. Авторката, независимо от твърденията си, че е правила задълбочени проучвания на темата, прави безброй малки и не чак толкова малки логически грешки. Ще се опитам да не бъда голословна и да ви дам примери, но без спойлери. Само от самото начало на книгата:

  • Героинята ни едва ли не от първото изречение посочва, че е бледа. Не казва, че кожата й е бяла, а именно бледа. Което ме навежда да мисълта, че някъде е виждала хора с по-различен цвят на кожата. Само дето не е виждала никой извън анклава си, където всички са „бледи“ като нея, както ни се напомня няколко пъти. Е, хм, за мен това е проблем в логиката. Хубаво е, че авторката ни описва колко бледи биха били хората, никога не видели слънце, живеещи под земята, но самите те, не биха гледали на себе си по този начин.
  • Пак още в самото начало героинята спира поглед върху някаква снимка/картинка на стената. Тя обяснява как това е любимата й вещ. А Дюс я харесва, на чисто естетически принцип – харесва й да я гледа. Забележете, че става дума за някаква реклама на шунка. Само няколко параграфа по-надолу, същата героиня обяснява как няма идея как преди хората са създавали предмети, единствено с цел украса и естетическа наслада. Хм…
  • От самото начало ни обясняват как хората в анклава събират разни предмети из тунелите. Всякакви и полезни и не вещи, останали от предишното общество. И тези намерени предмети стават тяхна собственост и дори търгуват с тях помежду си. Само дето в същото време прикриването на именно такива предмети се смята за едно от най-страшните прегрешения, според правилата в анклава. Което ни е доказано на няколко пъти. Е, някак не схванах кои точно предмети са забранени. От книгата останах с доста объркани впечатления, а четох внимателно. Авторката или е трябвало да ни даде повече информация, или тотално се е оплела…
  • Белезите. Определено е наблегнато на тях в романа. Кой нормален човек, живеещ в мизерен подземен анклав, с минимални хигиенни условия, с ужасни и непонятни болести, които заразяват и убиват голяма част от населението, с липса на лекарства и квалифициран лекар или дори знахар, та кой би избрал да разпределя и разпознава различните класи в анклава, благодарение на белези направени с неясно колко чист бръснач (ето, оттам е заглавието) и после поради липса на друг изход, затворени с нажежено желязо?!! Кой нормален автор би го измислил това, когато говорим за свят на ръба на оцеляването, в който все пак хората очевидно не са малоумни? Не можеха ли да носят различен цвят носни кърпички?! Или да имаха някакви надписи по дрехите? Или гербове? Или… Е, това е малко в графа – двубоят между жанровете, но все пак ми се наби в очи от самото начало и тотално срина очакванията ми за каквото и да било след това…

И горепосоченото е една миниатюрна част от всичко, което не беше на място в романа. Аз май се спрях на по-впечатляващите неща, от една първите страници. Представете си мъката ми, защото нататък не става по-добре. За всички, които ще рекат, че се хващам за дреболии, ще напомня, че и щипка лайна в кацата с меда разваля целия вкус, а тук говорим за грешки на кило.

И ако горните две причини не ми бяха достатъчни да зарежа книгата по средата, то третата замалко не го постигна. А тя е много простичка – не ми беше интересно. Сюжетът е едно дълго и относително безцелно пътуване през света, с малки пикове и случки и почти никакво развитие на героите. Които на всичкото отгоре ми се видяха и леко плоски и едностранчиви. В един момент имах усещането за дежа ву с епичния ми прочит на „Талисманът“ на Стивън Кинг и Питър Строб. Само дето в последния имаше изключително забавни последни няколкостотин страници. А тук интересното приключи някъде към средата.

Опитът на авторката да посъживи романа си с любовни трепети и триъгълници не се увенча с успех. Романтичната нишка за щастие не беше преекспонирана и прекалено сладникава. Но нямаше и необходимата сила и драма, за да ме задържи будна.

Същото се получи и с уж кулминацията на сюжета. Не съм сигурна дали имаше прекалено други пикови моменти, или просто моментът не ми се видя кой знае колко ключов, но не се трогнах особено. Подходът „деус екс макина“, в случая вкарване на свръхестествен момент изсмукан от пръсти, просто довърши и без това лошите ми впечатления.

И на всичкото отгоре свършихме в нищото, само за да очакваме „с нетърпение“ следващата книга от поредицата чак през есента на тази година. При това, от досегашната информация и пусната глава от „Гранично поселище / Outpost“ (ще ме прощавате за куция превод), очакваме още от същото скучно приключение с постапокалиптична Америка.

Ако трябва да посоча добри страни на книгата, ще спомена относително смислените й герои. Да, малко ми бяха плоски, но не страдаха от прекалено затъпяване, а и ми се сториха що-годе правдоподобни. Не беше наблегнато на романса. Имаше достатъчно насилие и нелицеприятни сцени, включително от сексуален характер (спокойно, освен в чисто смислово и идейно отношение, всичко е съобразено с възрастта). И макар и много хора да намират последните са най-големите недостатъци на романа, смея да твърдя, че грешат. Апокалипсисът и последиците му не са красиви. А човешката психика също не е приятно място за живот. В случая, Ан Агирре доста правдоподобно описва как борбата за оцеляване би се отразила на човешките реакции и би подбудила най-низки страсти и инстинкти.

Вече не особено оригиналния похват, за рефериране на една книга в друга такава, в случая ме заинтригува.

И да не забравя и корицата, която също харесах. Стори ми се доста подходяща за темата и сюжета, макар и ръката в долната дясна част малко да ми се губи на пръв поглед…

Е, не знам. Това е – не супер зле, но не е и добре. Нямам идея дали ще прочета следващата книга от поредицата. Силно подозирам, че въпреки всичко ще го направя. Но при всички положения, смятам да спра поне за малко с дистопиите. Макар да ме чакат още няколко кандидати за „новите Игри на…“. Изстрадалото ми съзнание направо копнее за някой вампир, върколак или каквото и да било друго, стига да е интересно и добре написано…

оригинално заглавие Enclave
автор Ан Агирре / Ann Aguirre
издател Feiwel & Friends
дата на публикуване април 2011
бг издател няма
поредица Рейзърленд (Режещ свят)/ Razorlend
пореден номер 1
сходни книги Мне! Независимо от написаното на корицата, този роман няма нищо общо с „Игрите на глада“. Нито като сюжет, нито като изпълнение, дори не и като жанр!

За следващата книга, трябва да призная, че не съм я чела (все още). Познанията ми за нея се изчерпват с разказите на мъжа ми, който я чете и хареса. Силно подозирам, че приликите с текущия роман са доста малко и се изчерпват с живота в метрото и постапокалиптичната атмосфера, но все пак да ви дам някакво предложение.

възрастова насоченост Хм, трудно е да ви кажа. Като цяло в книгата има доста насилие, кървави моменти и дори елемент на сексуално насилие. И въпреки това, всичко описано го има и в новините. За всеки случай бих сложила 14+, но все пак ми се вижда доста.
тип поредица незавършена трилогия
оценка Тук задължително държа да отбележа, че 3-тото сърчице е доста по милост и поради „закръгление към по-голямото число“!
Advertisements
  1. 2 февруари, 2012 в 10:05

    И аз се сетих за „Метро 2033“, когато описа сетинга. Като се започне от живота под земята и събирането на предмети от старата цивилизация, мине се през дългото описание на пътуването, и се стигне до външните врагове – мутанти/чудовища.
    То, не че „Метро 2033“ е нещо супер интересно, но поне нямаше смехотворни простотии за самонарязване.

    • 2 февруари, 2012 в 15:02

      Ами, аз така и не съм го чела Метрото. Но от мъжа ми съм останала с впечатление, че не е лоша книга. И е доста по-реалистична. Инак тази само в началото е в метрото и всъщност за самото метро не се говори много…
      Книжката на Аманда Хокинг е по-близо май. Само дето Аманда няма (за тази си книга) редактори, агенти и издатели, да не говорим за разликата в цените!
      Абе, няма нужда да обяснявам повече – префалени ягоди!
      Но поне пък след тази книга се нахвърлих на следващата с голямо настървение. Ей така, дори само заради различния жанр. И снощи просто не можах да я оставя. Откога не бях чела фентъзи, което така да ми допадне…

  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: