Начало > любителски превод, откъс > „Мъртви на делтата“ от Стейси Джей – откъс

„Мъртви на делтата“ от Стейси Джей – откъс


"Dead on the Delta" by Stacey Jay

„Мъртви на делтата”
Стейси Джей

– Глава 1 –

Гадно е да си върнеш обяда. Още по-гадно е, когато не си с махмурлук.

Теорията ми за драйфането е, че трябва да си си заслужил наказанието. Но аз не съм, нито пък тя. Нямам нужда от трите години в медицинския институт, за да знам, че тялото в краката ми до не отдавна е било дете. Преди животните да се докопат до лицето й, преди буболечките да пропълзят навътре, за да изследват дупките, направени от животните, преди…

Едвам успявам навреме да се извъртя наобратно.

Изкусителното съдържание на стомаха ми – черешови бисквитки, кафе и малко от снощния бургер с картофки – се излива върху влажната пръст, добавяйки поредния нюанс в смрадта на мочурището. Едвам усещам миризмата на трупа през вонята. Някои от феите са снесли яйцата си по-рано тази година. Обикновено не хвърляха люпилото си преди септември, но не можете да сбъркате миризмата на бебетата на феите, препечени под обедното слънце. Миришат като слабините на бездомник.

Не че някога съм имала вземане-даване със слабините на бездомник, но…

–        Анабел? Добре ли си?

Кейн не за пръв път ме пита. Гласът му е стегнат, напрегнат, не като секси ръмженето, което караше ребрата ми да вибрират преди по-малко от час. Можехме все още да сме оплетени един в друг, мрънкайки за жегата в слабовентилираната ми спалня, ако само бях казала „да”, вместо „не” на предложението му да се понатискаме.

Докато стомахът ми се изпразва, а аз продължавам да се давя, ми се иска да бях задържала Кейн в леглото. Иска ми се да го бях оставила да се направи на болен и да остане с мен, с големите му топли длани по кожата ми. Но напоследък той ме плаши. Иска да прободе с карфица връзката ни и да й сложи етикет.

Страхувам се от етикети. Още повече се страхувам от трупове.

През трите години работа за Ограничение и контрол на феите, съм се нагледала на мъртви неща, но не и като това. Насилвам се да се обърна, за да хвърля още един поглед. Тя не нищо повече от бебче, а лицето й… го няма, изядено от мършоядите, които нашето токсично кътче от делтата на река Мисисипи все още не е убило.

Химикалите, изливани по течението на реката свършиха работата си, превръщайки мочурищата от южно Тенеси надолу до Мобайл в непригодни за живи същества. Мутиралите феи свършиха останалото. Феите могат да живеят на животинска кръв, но луизианската фея ловува хора с ужасяваща целенасоченост. И все пак, повечето хора са достатъчно умни, за да се предпазват. Почти никой не излиза извън железните ограждения, които се разпростират из Доналдсънвил.

Веднага щом бе доказано, че желязото отблъсква феите, властите на град Де’вил са отрязали всяка друга програма, която не бе жизненоважна, обявили са центъра за убежище за пострадалите и са вложили милион, за да заковат железни кабели за всеки покрив. Стабилна, петметрова желязна ограда завършила защитните мерки, обвивайки оригиналния Доналдсънвил от ранния 19 век в метална какавида, връщайки града към корените му.

В резултат, Доналдсънвил е едно от малкото градчета в южна Луизиана, което все още приветства приключенски настроените туристи с историческите си сгради, каджунските ресторанти, „Музеят на феите по делтата” и реставрирания градски площад. Въпреки модерните разбойници, плячкосващи по пътищата, туризмът е основният ни финансов източник и всеки в града се държи подобаващо. Ние сме приветливи, отзивчиви и се гордеем да бъдем едно от малкото безопасни кътчета в Юга. Ако успеете да сдобиете с билет за бронираната совалка и действително стигнете до Доналдсънвил, можете да си отдъхнете.

Това момиче не би трябвало да е мъртво.

–        Анабел? Анабел, искаш ли да дойда и да…

–        Не – гласът ми звучи чуждо. Звуча… смачкана.

–        Допълзи насам, момиче, мога да облека костюм и да…

–        Не.

–        Хайде, де, Лий-лий – казва той, използвайки галено име пред хората, тежко нарушение на правилата според наръчника за ходене с Анабел Лий.

В друг контекст можеше да му покажа среден пръст. Ако не обмисляше да рискува живота си, за да ме държи за ръка и зад мен нямаше малко момиченце. Мъртво момиченце, но все пак…

Все пак.

–        Дайте костюма.

–        Не! Остани там.

Дори и с железен костюм, Кейн няма да е в пълна безопасност. Августовската жега подлудява феите. Случвало се е да прегризат и метал, в бързината си да се нахранят. Поглъщането на желязо ги убива, но ухапването им въпреки това довършва човекът в костюма.

За седемдесет и пет процента от човешкия вид отровата на феите води до полудяване, бавно нарастващо до пълно изкукуригване, пред което сифилисът изглежда благ. Други десет процента развиват язви по гръбначния стълб, които извиват здравите им тела в измъчени форми, преди да предизвикат смърт. А други десет процента умират мигновено, сърцата им спират секунди след инфектирането. Конвулсиите на силно алергичните прекършват гръбначния стълб и чупят зъбите им, карайки умиращите да страдат до последно.

Виждала съм го лично. Точно толкова ужасно е, колкото и звучи.

–        Само… изчакай секунда.

Махвам към скупчените изнервени полицаи на стотина метра от мен. Те ме чакат да им разкажа какво съм видяла, да се върна и да взема любителския комплект и да събера уликите, които им трябват за разследването – проби от почвата, проби от тъкани, ларви от насекоми и т.н.

В гърлото ми отново се надига жлъч.

Само веднъж съм го правила върху човешко същество. Беше възрастен мъж, изхвърлен в блатата извън оградата. Накрая се оказа, че огнестрелната рана го е довършила много преди да достигне границата на околия Асенсион. Патоанатомът в Батон Руж лесно бе открил истината. Забележително е какво могат да постигнат съдебните медици в днешно време, дори и когато доказателствата често са събирани от некадърници като мен.

Баси. Ненавиждам мисълта, че трябва да докосна момичето. Има моменти – повече, отколкото тези без имунитет могат да предположат –  когато ми се иска да не съм сред петте процента късметлии. Но знам, че дори в това съм малцинство. Повечето хора с имунитет смятат, че са благословени, че да събират лайна и яйца от феи е свято призвание. Те се чувстват късметлии, когато ги викат да свършат работата на незащитените.

Особено полицейската работа. Всеки иска да се бори с престъпността. За това виня „От местопрестъплението”. Никога не съм го гледала, но съм чувала, че е като „Бриз”. Бриз – изсушени лайна от феи, смесени с белина – е новият крек. Кафявото е новото черно, четирийсет са новите трийсет, а горе е новото долу.

Боже, вие ми се свят. Поемам дълбоко въздух и моментално съжалявам за това. Сега мога да усетя миризмата й, отвратителна сладникавост изпод всичко останало.

От събралите се дочува мърморене. Околийският шериф иска да побързам. Трябва да ходи някъде, да се среща с някого, да събира рушвети от заведения, искащи разрешително за алкохол. Брат му оглавява Комисията за алкохолни напитки и двамцата правят сносна сумичка, изстисквайки жадните.

Чудя се, дали той знае, че тук има дете, вероятно изчезналото момиче на Бошам. Подозирам, че не. Ако знаеше, нямаше да е толкова нетърпелив. Бошам са големи клечки. Класическото им (и гигантско) имение привлича посетители от цял свят. Плантацията „Камелия Гроув”[1] е една от най-добрите примамки за туристи на Доналдсънвил и се нуждаем от нея. Отчаяно.

Повечето от другите богаташи са се преместили на север след мутациите, напускайки викторианските си къщи, изоставяйки ресторанти, магазинчета за антики и художествени галерии, оставяйки нас останали да разчистваме бъркотията им и да преустройваме града. Малцина инатливи, хардкор богаташи са останали по свое желание. Останалите жители са тук, защото нямат възможността да се преместят другаде. Съотношението на черни и испаноговорящи в Доналдсънвил се изместило на деветдесет и осем процента към два, доказвайки, че бледа червенокоска като мен е в истинското малцинство.

По чиста статистика е нормално да ходя с чернокож мъж, чист късмет е, че излизам с прекрасен чернокож мъж, който е загрижен за мен и прави най-добрата джамбалая, която съм опитвала. Кейн измисли специална рецепта без ракообразни, за да не се надувам като целувка при първия допир на месо от скарида до устните ми. Освен това понякога ми носи билкови отвари за безсънието ми, поправя ми течащата тоалетна и ми се обажда, за да ми напомни да изхвърля боклука си в петък сутрин. Той се грижи добре за мен.

Знам, че семейството му смята, че е прекалено добър за момиче, което се придвижва с велосипед, няма изразено желание за израстване и не е подходящо да им роди внучета. Без значение колко са мили на неделните вечери, съм убедена, че искат Кейн да ме зареже. Аз, честно казано, не знам какво искам да направи той.

–        Лий-лий? – Точно така. Искам да престане да ми вика така пред хората. Моментално.

–        Трябва да…

–        Един момент. – Пръстите ми треперят и потта, капеща по ръката ми ме кара да потръпна. Почти 37 градуса е и толкова влажно, че косата ми още не е изсъхнала от душа. Не би трябвало да ми е студено, но е. – Ще хвърля още един поглед. После ще дойда за пликовете за улики.

Отново се завъртам, опитвайки се да гледам на тялото максимално формално. Руса коса на плитки – едната е завързана с ластиче със сърчице, другата е започнала да се разплита. Няма очи, за да преценя цвета им, нито много от носа й, а меката извивка на горната й устна завършва с назъбена рана.

Снижавам поглед.

Няма обувки, краката са боси и е с бяла нощница с червени панделки, пришити на ръка. Някои от тях липсват. Както и десният й показалец. Няма пръст под останалите й нокти, нито по стъпалата й. Тя изглежда доста чиста, при все че е навън в мочурището от…

Коленича и подпъхвам пръст под кръста й. Почвата под нея е по-суха от заобикалящата я. Била е тук през половината нощ, най-малко. Тялото й е закривало лекия дъждец, който бе падна някъде между полунощ и два.

Чух го по покрива, когато бях станах, за да ударя последна биричка преди най-сетне да заспя. Приспивателните ми свършиха преди няколко дни и съм принудена да  разчитам на пиячката да ме нокаутира, докато не успея да отида до местния офис в Батон Руж и да взема още едно шишенце „Ресталин”… или пък няколко. Да успея да заспя и да продължа да спя е битка, която водя от шестнайсетгодишна, още от нощта, когато видях първия си труп и го закарах вкъщи на задната седалка на колата си.

Не. Сега няма да мисля за това. Сега не е подходящ момент. Никога е по-подходящ момент.

Хвърлям последен поглед, търсейки нещо, което да помогне на Кейн да идентифицира тялото като Грейс. Ноктите й са лакирани в бледорозово с брокат, но няма бижута, няма специфични особености, които мога да…

Задраскайте последното, под ръкава й се подава нещо. Навеждам се, издърпвайки ластика с два пръста.

Татуировка, от онези временните. Дори и отрепките в „Ръждивата игла” – онези, които без никакъв проблем ме татуираха, когато бях на шестнайсет и толкова пияна, че припаднах на масата – не биха работели върху бебета. Придърпвам ръкава й по-високо, разкривайки еднорог, от чиято опашка се сипят звездици. Изглежда все едно сере розови искри. Кой знае? Може еднорозите да съществуват и да серат захарен памук. След феите, сме много по-склонни да вярваме във въображаеми неща.

Х-м-м… феи.

Те биха се хранили от човешки труп, стига да не е мъртъв от прекалено дълго. Ако момичето е убито някъде другаде и донесено до тук, по кожата й все пак би трябвало да има ухапвания. Но освен от нахапаното по лицето й от каквато там гадина – язовец може би, или опосум – по нея няма и следа. Нито дори ухапване от комар.

Естествено, комарите вече са докарани до ръба на изчезването. Феите не се притесняват да получават човешката си кръв като втора употреба. Наблюдавала съм как няколко феи се хранеха от рояк комари, в затворена среда, по време на първата година на обучението ми за ОКФ. „Въздействащо” е слаба дума. С изящните им личица и крехки крилца е лесно да забравиш, че устите на феите са пълни с хищни зъби, покрити със смъртоносна отрова. За милиони години, тези устици са били прекалено малки, за да се впият в човешка плът. Но след мутациите, това вече не е проблем.

Мога да видя групичка от малките акули, кръжащи в сянката на кипарисите надолу до водата. Розовото и златно сияние на кожата им ги издава, приспособяване за привличане на насекомите, което действа като бързо предупреждение за хората.

 „Сияние щом зърнеш ти, бързо плюй си на пети”. Марси учи децата на това стихче заедно със „Спри, падни и се претърколи”.

В момента не трябва да се притеснявам особено, дори и да нямах имунитет. Феите не са фенове на пряката слънчева светлина. Не биха излезли от сенките, освен за някоя изкусителна хапка – двама или трима ставащи за храна човеци, или пък повече. Вероятно би било безопасно за Кейн да дойде и да сам да събере доказателствата.

Вероятно. А ако грешиш отново ще окървавиш ръцете си.

Кръв. Още едно от най-нелюбимите ми неща.

Изправям се и се изкатервам, за да взема любителския комплект. Кейн ми го подава докато се пъхвам през портата, но не ме поглежда в очи. Добре знае, че не бива да среща погледа ми, когато съм разстроена. Умен е. И опитен. И вероятно ще го направят капитан, след като брат му се пенсионира, ако преди това не прецакам живота му. Не искам да обърквам живота му. Той е добър човек и вече е преминал през ада с първата си съпруга. Би трябвало да го напусна.

Вместо това, го оставям да прегърне с ръка раменете ми и да ме придърпа към себе си.

–        Тя ли е? – шепне той с мъка в гласа.

Кимвам:

–        Убедена съм. Бяла нощница с червени панделки, розов лак за нокти и временна татуировка на еднорог на дясната ръка.

–        Баси – той прокарва длан нагоре-надолу по обръсната си глава.

Чува се шумолящ звук, когато грубата кожа на дланите му потърква едва наболата коса, същият звук, предизвикан от пръстите ми преди няколко часа. Кара ме да поискам да се приближа, да обвия ръце около врата му и да придърпам дращещата му глава за целувка.

Но не го правя. Не мога. Вече с комплекта в ръка, започва да ме обзема истинска паника. Светът отново се завърта, а мозъкът ми започва да крещи в протест. Поемам си дъх и го изключвам, обещавайки му хубав, силен грог след като свършим с мръсната работа. Отдръпвам се от Кейн и отново се обръщам към мястото, към нещото, което ще ръчкам и мушкам, а най-накрая ще довлека до желязната порта, за да го прибере съдебният лекар.

Не мога да мисля за Грейс като за Грейс, иначе няма да успея да свърша това. Поне не и докато съм трезва.


[1] Camellia Grove (англ.) – букв. „Горичката на камелиите” – бел. пр.

 

превод: моя милост

Advertisements
  1. gost
    23 февруари, 2012 в 03:18

    „Баси“ по силата на етимологията, ако не се лъжа, се пише „ба си“. 😛 Иначе звучи обещаващо. 🙂

    • 23 февруари, 2012 в 13:57

      Уф! Като цяло докато го превеждах в главата ми се въртеше по-скоро „‘Ба си“. Или знам ли и так как би трябва да се напише. Но ми се искаше да се абстрахирам от смисъла, а да го ползвам като паразитна дума по-скоро. Проблемът е, че не исках да пиша „Мамка му“, когато нито е подходящо като смисъл, нито като да го сложа в устата не героя (хм, как звуча само). Ако имаш по-смилени предложения за „Shit“ – давай…

  2. gost
    23 февруари, 2012 в 14:58

    Жена, заяждам се колкото да се намирам на работа. 🙂 Не ми се връзвай. В 3-5 сутринта човек няма много интересни неща за правене. 😉
    Иначе, ако аз го превеждах, мисля, че щях да оставя „‘ба си“ или „мамка му“, защото и двете често се използват, когато човек е в ситуация, в която се чувства безпомощен и разгневен, а не толкова възбуден и желаещ да внася подобрения в нечий семеен генофонд. 🙂

    • 23 февруари, 2012 в 16:17

      🙂 О, аз се връзвам, защото тези моменти ме гризат. Опитвам се да превеждам добре, да… израствам? задобрявам? Инак „мамка му“ отпадна при мен, защото героят е добро, възпитано мамино синче и… абе, според мен не би ползвал нещо съдържащо „майка“…

  3. gost
    23 февруари, 2012 в 16:40

    Дори мамините дечковци псуват. А ако се замислиш, „‘ба си“ е друго съкращение на фразата, на която е и „мамка му“, или поне на една много подобна на нея. Това, разбира се, е лично мнение, което не претендира да е вярно, а напротив – субективно.

    • 23 февруари, 2012 в 16:48

      Мамините момченца псуват, но не на майка. „‘ба си“ има доста по-голям диапазон от получатели в моя речник, заради това минава. Но да, всичко е много субективно… Не знам, но пък се кефя колко повече нюанси имаме при нас в псувните. Но защо си нямаме „Shit“?

  4. gost
    23 февруари, 2012 в 16:56

    Мисля, че си нямаме, защото си имаме „мамка му“ и „‘ба си“ – те са доста по-експресивни.

  5. Guster
    24 октомври, 2012 в 09:54

    А защо не използваш „проклятие“, „отврат“, „гадост“, „да му се не види“ например?
    Това „ба си“ е ужасно грубо в устата на добро, възпитано момче, „мамка му“ пък е толкова често употребявано при всички преводи, че няма накъде повече.
    Виждам, че коментарите са отдавна, но сега попаднах на тях.

    • 24 октомври, 2012 в 12:24

      🙂 А, когато – тогава. „Проклятие“ ми е много неестествено. Аз лично не познавам хора, особено зрели мъже, които да го използват като паразитна псувня от тип на една ръка разстояние. „Отврат“ и „гадост“ ми отпадат и смислово и като характер на героя. „Да му се не види“ е по-близко, само дето ми идва тежичко. Мога само да вмъкна, че „момчето“ е от типа мамин юбавец, но все пак не е някой зализан интелектуалец. Не бъркайте двата щата. Пичът е възпитан да уважава семейните ценности и жените, но си е пълнокръвен южняшки негър, при това полицай, живеещ в доста кофти свръхестествена и социално-икономическа обстановка.

      И, трябва да си призная, че когато превеждам си ползвам личните паразитни, жаргонни и неушеприятни попържни. Т.е. не съм чак супер обективна 🙂

  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: