„Животът ми като зомби на бяла отрепка“ от Диана Роуланд – откъс
„Животът ми като зомби на бяла отрепка”
Диана Роуланд
– Глава 1 –
– Би трябвало да си мъртва – отбеляза сестрата от спешното, докато нагласяше нещо на системата ми.
Тя бе по-скоро едра, отколкото дебела, с прекалено много грим и коса, боядисана в гаден нюанс на червеникаво оранжево. Когато не й отговорих веднага, тя надзърна към мен, сякаш за да се увери, че наистина съм будна и я слушам.
– Осъзнаваш го, нали? – настоя тя. – Адска късметлийка си, че си жива.
– Ъм… окей – измърморих аз. Под чаршафа, прокарах длан по корема ми и се смръщих. – Да съм била в кома или нещо такова? – попитах.
Тънките й устни се присвиха:
– Кома? Не. Докараха те преди няколко часа. – Тя замълча, вдигна ръце на кръста си – Предозирала си.
Потърках с длан лицето ми, поклатих глава:
– Не, претърпях катастрофа – настоях. – Спомням си, че бях ранена. – Нали? – Кървях – добавих, не толкова убедено, докато отново прокарвах длан по гладката кожа на корема ми.
Тя изсумтя снизходително:
– По теб няма и драскотина. Трябва да си халюцинирала.
Очите й се присвиха в отвращение и недоволство. Не ми пукаше. Бях свикнала хората да ме гледат по този начин.
Стъкла и кръв и метал. Потрошено тяло до мен. Зъби и глад. Късане на парчета плът…
По врата ми изби студена пот. Как би могло да бъде халюцинация? Халюцинациите бяха мъгливи и откъслечни. Знаех го. Имала съм такива. Издавайки ядосан гърлен звук, тя грабна папката с данните ми от края на леглото:
– Неидентифицирана бяла жена. Х-м-м. Помниш ли името си, сладурче? – Тя отново ме погледна и ме дари със захаросано-злобна усмивка, в която нямаше и грам истинска загриженост.
– Мдам, знам си проклетото име – озъбих й се аз. – Ейнджъл Крофорд.
Искаше ми се да добавя „И можеш да си го запишеш с молива, който стискаш в задника си”, но съумях да се въздържа. Знаех, че сестрите имат властта да направят живота ти още по-черен, а беше ясно, че кучката си мислеше, че съм само на крачка от собствено риалити-шоу за неудачници. Майната й. Бях поне на две крачки от това.
Сестрата изсумтя, сякаш не вярваше, че съм достатъчно умна или трезва, за да знам коя съм:
– Да видим всичко онова, което имаше в организма ти… THC[1], хидрокодон[2], алпразолам[3], оксикодон[4]… – Тя изрецитира още няколко имена на лекарства, които звучаха дълго и страховито, докато аз я гледах на кръв.
След като приключи, тя ме изгледа с поглед изпълнен със самодоволство, закачи обратно папката и излезе от стаята с помпозно клатушкане, преди да успея да й отговоря. Което беше добре, понеже онова, което исках да й кажа, щеше да дойде в повече дори за специално издание на „Шоуто на Джери Спрингър”[5].
Гневът ми се уталожи още щом тя излезе, надвит от объркването и присвиващ стомаха страх. Повдигнах чаршафа, за да се уверя – отново – че нямах наранявания.
Помъчих се да схвана какво се е случило. Спомнях си кръвта. В големи количества. Бях имала някаква дълга рана през корема и ми се повдигаше при спомена как виждам разръфания край на бяла кост, подаваща се от бедрото ми, с кръв шуртяща навсякъде. Но сега нямаше нищо нередно. Нямаше драскотини, нямаше синини. Навсякъде само напълно нормална плът. Кома би могла да го обясни, нали? Два-три месеца, достатъчно време, за да мога да оздравея.
Освен, че нямах и никакви белези.
С въздишка отпуснах отново глава на възглавницата. Не съм била в кома. Сестрата не ме лъжеше и не се ебаваше с мен.
Не, просто си бях неудачница.
Свръхдоза. Страхотно. Е, това бе падение дори и за мен и не ми беше от полза, че бе напълно достоверно. Единственото нещо, което можеше евентуално да ме изненада, бе че не се бе случило досега. Не помнех да съм взела чак толкова лекарства, колко изреди сестрата-кучка, но фактът, че бях в спешното, бе достатъчно доказателство, че явно го бях направила. И не сестрата не ми беше подправила резултатите от лабораторните тестове. Сама си го бях причинила, по традиционния начин.
Обзе ме изтощителна депресия, докато се взирах в петнистите плоскости на тавана.
Иззад вратата чувах шумотевицата от премиваща носилка и гласове, викащи кратки загрижени въпроси. Знаех какво ще последва. Някой социален работник или психолог щеше да дойде и да ми съобщи, че се нуждая от рехабилитация или психо-сеанси или някаква такава глупост, което бе тъпо предложение, понеже нямах нито пари, нито осигуровка. Или по-лошо. Щяха да ме сложат на 72-часово „психиатрично наблюдение”, понеже явно бях заплаха за здравето си и вероятно щях да свърша в някоя гадна благотворителна клиника. Нямаше начин да се съглася на това. Вече се чувствах напълно добре и повече от готова да си дигна чуковете от тук.
Изритах чаршафа и слязох от леглото. Плочките бяха гладки и студени изпод босите ми стъпала. Трябваха ми обувки и дрехи. Бях облечена в тъпата болнична престилка, а дрехите ми бяха така покрити с кръв, че щяха да привлекат вниманието на всеки, ако се опитах да си тръгна, облечена в тях.
Поклатих глава. Не, кръвта бе била халюцинация.
В стаята нямаше и следа от дрехите ми. Нямаше гардероби – само един шкаф и заплашителен асортимент от медицинско оборудване. Тръгнах към шкафа, спомняйки си за системата само стъпка преди да я изтръгна от ръката си, после прекарах няколко секунди, опитвайки се да реша, дали не разнасям с мен банката, вместо да измъкна иглата. Иглите ме ужасяваха, но ако я оставех вероятно щеше да е по-зле, отколкото сама да си я сваля. По дяволите, това бе единствената причина никога да не пробвам по-тежките наркотици като хероин или мета. Бях прекалено шубе, за да си забия игла, за да се надрусам така. Хапчетата бяха лесни. Освен това, така можех да си казвам, че не съм истинска друсалка.
Само дето сега почти бях успяла да се самоубия също толкова успешно, като да бях предрусала с хероин.
Отблъсквайки тази неприятна мисъл от съзнанието си, обелих лепенката от ръката си, после стиснах зъби и дръпнах иглата. Приготвих се да ми прилошее, както винаги ставаше, видех ли кръв – особено собствената ми – но за мое облекчение, изобщо не ме заболя и не ми се догади. Мъничка капчица кръв се процеди от прободеното място и я забързах с крайчеца на престилката, преди дори да се сетя, че би трябвало да ми стане лошо от гледката.
Може би заради това бях халюцинирала, че съм обляна в кръв? Не бяха много нещата, които повече да ме ужасят.
Вратата на стаята отново се отвори, стряскайки ме, и изпуснах тръбичката на системата, изчервена, когато влезе друга сестра. Тя бе доста по-млада от предишната – може би на двайсет и няколко, с пригладена руса коса, хваната отзад на опашка и онзи свеж, негримиран вид, който ми се искаше и аз да мога да докарам. Без грим изглеждах като жива-умряла, а въпреки, че косата ми също бе руса, това беше, защото сама си я боядисвах, което означаваше, че е изсушена, съсипана бъркотия.
Погледът й се плъзна по извадената система, но не изгледаше ядосана, че съм я махнала:
– Исках да се уверя, че си будна и облечена – каза тя с усмивка, по-мила отколкото очаквах. – Отвън има двама детективи, които искат да разговарят с теб.
Разтърсиха ме тръпки на ужас:
– З-защо? – попитах, макар да бях убедена в отговора.
Бяха тук, за да ме отведат в затвора. Отговорникът по пробацията ми е разбрал за употребата на наркотици и са ми прекратили пробацията. Или искаха да изпея откъде си набавях наркотиците.
Трябва да съм пребледняла, защото тя затвори вратата и ме дари с окуражителна усмивка:
– Те просто искат поговорят с теб. Всичко ще е наред. Ето – каза тя, нежно, но стабилно побутвайки ме да седна обратно на леглото. Не ме накара отново да легна – само придърпа чаршафите така, че долната част на тялото ми и босите ми крака бяха покрити. – Така е по-добре. Самата аз не мога да разговарям с някого от какъвто и да било калибър, ако съм полугола – каза тя с намигване.
Неочакваната й доброжелателност леко ме разклати, особено след неприкритата враждебност на предишната сестра.
– Къде са ми дрехите?
– Ти, ъм, не беше облечена с нищо, когато те докараха.
Ох, мамка му. Преглътнах на сухо:
– Дали не са ги свалили в линейката? – Определено не би било толкова зле, колкото, ако бях…
– Ченгетата са те открили в канавката… гола – лицето й се присви в засрамено съчувствие.
Гърлото ми се стегна:
– Да не са ме… Искам да кажа, била ли съм…? – не можех да изрека думата.
Тя се ококори:
– Не! – тя поклати глава с разбиране. – Не, лекарят, ъм, провери. Не си била нападната.
Потрих лицето си и се преборих с нуждата да заплача. Предозирала и гола в канавката. Ставаше все по-хубаво. И дори не бях жертва на престъпление, просто тъпа, дрогирана курва.
Сестрата издаде загрижен гърлен звук, посегна и уверено потри горната част на ръката ми:
– Сега се успокой. Всичко ще е наред. Детективите искат да поговорите, после ще си готова, за да излезеш от тук. – Тя се завъртя и излезе, преди да успея да измисля какъвто и да било смислен отговор.
Да, бе. Всичко ще бъде наред, помислих си с кисел смях. Тя не знаеше. Нямаше как да разбере, защо се спичах.
Не се наложи да се пържа в паниката си за дълго. Още щом вратата се затвори след русата сестра, отново се отвори и влязоха двама детективи. Това ме изненада. Поне бях доста убедена, че не бяха от нарко-отдела. Онези пичове обикновено ходеха с дънки и тениски, но тези двамата бяха с ризи и вратовръзки. Първият беше едър тип – поне метър и осемдесет и мускулест, с наченки на корем, русо-кестенява коса и зле поддържан мустак. Вторият детектив не бе толкова висок, но беше голям на мускули. И нямаше корем. Личеше си, че тренира, при това здраво. Беше тъмнокос, с тъмни очи и също толкова мрачно изражение. И двамата имаха пистолети, значки и белезници на коланите си.
С други думи – изплашиха ме до насиране, само с влизането си в стаята.
– Г-це Крофорд – поде по-едрият, – аз съм детектив Бен Рот, а това е детектив Майк Абади. – Той кимна с глава към тъмнокосия детектив. – Ние сме от шерифството на околия „Сейнт Едуардс” и бихме оценили, ако можете да ни отделите няколко минути, за да отговорите на няколко въпроса.
– Трябва ли ми адвокат? – изстрелях аз.
Двамата мъже бързо се спогледаха. О, страхотно. Добро начало. Сега звучах виновна до уши.
– Това зависи изцяло от вас, г-це Крофорд – каза детектив Рот. – Но сме тук само, за да разберем, дали не сте била свидетел на нещо, което да ни помогне при разкриването на престъпление. Към момента не сте заподозряна по никакъв начин.
Изражението му остана сериозно, но погледът му бе мил. Поне така ми се щеше да вярвам. Другият детектив изглеждаше сякаш вечно е намръщен. Може би щяха да ми играят на добро и лошо ченге. И вероятно щеше да им се получи. Винаги се връзвах на тези психологически глупости. Особено, когато бях объркана и стресирана. Както в момента.
Сграбчих чаршафа си:
– Ъм, става. Какво… ъм, какво престъпление?
Детектив Абади се прокашля:
– Била сте открита на „Суийт Баю Роуд”, точно на изхода на магистрала 180. – Устните му се свиха и в погледа му личеше същото презрение, което бях видяла в този на червенокосата сестра.
Може и да не знаеше защо съм тук, зарад’ разните му там закони за поверителност или каквото, но адски сигурно имаше предположения.
– Окей – казах аз, правейки проклети усилия да не се присвия под погледа му. – Щом казвате.
– По приблизително същото време – продължи той, погледът му бе твърд и безчувствен, – на няколко мили по-надолу по „Суийт Баю Роуд”е било открито тяло. Било е обезглавено.
– К-какво? – казах аз, гледайки го с ужас.
– Обезглавено. Означава, че главата е била отсечена – обясни той с тон пълен със снизхождение.
Внезапен прилив на гняв успя да прогони доста от паниката и страха, които ме обземаха до този момент:
– Знам какво означава „обезглавен” – начумерено му отговорих. – Но не знам нищо за това. И, по дяволите, не съм го направила аз!
Двамата мъже отново се спогледаха и част от страха се завърна:
– Не мислите, че аз съм го направила, нали?
Детектив Рот уверено поклати глава:
– Засега не сте заподозряна, г-це Крофорд. Въпреки това, към момента сте единственият ни евентуален свидетел. Всичко, което успеете да си спомните, би могло да ни е от полза.
Преглътнах. Засега. Той продължаваше да набляга на това. С други думи, аз, бахти и явното, не бях изключена, макар и да знаех, че нямаше начин да съм отсякла нечия глава… без значение колко съм била надрусана.
Тогава защо си спомнях кръв…?
Вдишах на пресекулки. Не. Нямаше начин. Не бях убийца.
– „Суийт Баю Роуд”? – попитах аз, бавейки се, за да приведа мислите си в нещо различно от пълна каша.
– Там сте била открита – търпеливо каза детектив Рот. – Какво си спомняте?
– Не… не знам. – „Суийт Баю Роуд” беше само на около пет минути по магистралата от вкъщи, но не беше кой знае какво. Няколко рибарски къщурки към края му, а останалото бе няколко мили от пуст, виещ се през мочурищата път. – Искам да кажа, бях в бара на Пилар с гаджето ми. Скарахме се и… – потърках очи, странни проблясъци от халюцинацията плуваха в съзнанието ми.
Кръв и болка… Мислех, че умирам. Не, умрях. Но после бях гладна. Умираща от глад…
Поех пресекливо дъх:
– После бях на пътя и имаше линейка.
Спорех с парамедиците след като ме качиха в линейката, молейки ги за нещо за ядене, защото бях адски гладна. Може това да беше причината да не замина в тъпата бяла светлина. Може би знаех, че натам няма да имат нищо за ядене.
– Трябва да съм припаднала. – Вдигнах поглед към мъжете. – После се събудих тук. Съжалявам.
Без болка. Без глад. Без спомени.
Детектив Абади изсумтя отчаяно:
– Защо сте била чак там?
– Не знам – казах аз. – Предполагам съм се опитвала да вървя до вкъщи.
Да се прибера пеша от бара определено би се класирало за едно от най-смотаните неща, които някога съм правила. С други думи, напълно правдоподобно. И някъде по пътя съм решила да се съблека гола. Трябва да съм била яко друсана.
Детектив Рот прокара ръка през косата си, явно отчаян:
– Искам от теб наистина здраво да помислиш, Ейнджъл. Видя ли някого? Някакви коли? Някой пеша по пътя?
– Съжалявам – измърморих, свеждайки рамене. – Не видях никого.
Умора и разочарование се изписаха по лицето на детектив Рот:
– Добре, г-це Крофорд. Ако се сетите за нещо друго – каквото и да било – моля, обадете ми се. – Той извади визитка и ми я подаде.
– Аха, разбира се – казах аз, послушно вземайки визитката.
Кисело изражение изкриви устата на детектив Абади:
– Аре, Бен – измърмори той. – Губим си времето. – Той се врътна и излезе. Дори не можех да се подразня на реакцията му. Наистина бях загуба на времето им.
Детектив Рот тихо въздъхна, но ми се усмихна уморено:
– Оценявам, че се съгласихте да разговаряте с нас, г-це Крофорд – каза той. – Надявам се скоро да се оправите. – После и той излезе през вратата и отново останах сама в стаята.
Напрегната и депресирана, изхвърлих визитката в кошчето. Денят не можеше да се влоши повече.
Русата сестра влезе отново, този път, носейки хладилна чанта и голяма хартиена торба за покупки, които остави на леглото до мен.
– Това беше оставено за теб в чакалнята при сестрите – каза тя, широко усмихната. – Изглежда, все пак няма да ти се наложи да се прибираш в болничната престилка! Ще отида да ти приготвя документите и още щом се облечеш, ще можеш да си тръгнеш.
Вече бе излязла и врата се затваряше след нея, преди да успея да отговоря.
Загледах се объркана в затворената врата, после огледах нещата на леглото.
Хладилната чанта беше от онези миниатюрни пластмасови неща, големи, колкото да поберат шесторка бира. Отворих я и открих вътре шест бутилки „Фрапучино”. Поне за това ги помислих отначало. Беше в същия вид бутилки като кафе-напитката, а съдържанието им бе кафяво и непрозрачно, но на бутилките нямаше етикети, и освен това, по дъното имаше някакво бучки от розова утайка.
Какво, по дяволите?
После проверих торбата с трехите. Спортно долнище, спортен сутиен, бельо и простичка синя тениска и някакви джапанки – всичко, което можеш да купиш, когато не знаеш нечии размери. Бях кльощава, без цици и без мускули. Стига долнището да беше с връзки на кръста, вероятно всичко щеше да ми стане. На дъното на торбата имаше плик и двайсетдоларова банкнота с малка лепяща се бележка, на която спретнато бе напечатано „за такси”.
Отново: какво, по дяволите? Първата ми реакция бе да се вкисна. Не ми трябваше ничия помощ. Сама се грижех за себе си, защото, честно казано, да завися от някого, означаваше да чакам пред празното, заключено начално училище в шест следобед, обяснявайки на г-жа Робишо, че не, наистина, мама всеки момент ще дойде и нямам нужда да ме закарат, докато а) Кери Робишо, която получава шестици на контролните по правопис ме гледа през прозореца на колата по начин, който бях убедена, че казва „Дори не си помисляй да домъкнеш изпадналия си задник на задната седалка на тази готина кола” и б) мама отново удобно е забравила, че съществувам, защото животът й е бих бахти и по-добрият, преди да се насади с дете и да трябва да прави скучни неща, като да ме взема от училище и да се грижи да имам чисти дрехи и чорапи от един чифт. Грижех се сама за себе си, защото бях осъзнала, че беше по-добре, когато тя не си спомняше за мен. И дори и когато вече я нямаше, сама се грижех за себе си, защото баща ми не се справяше да бъде баща, а вместо това седеше на стол на бара в „При Кастър”, спомняйки си живота си, когато е бил простичък и жена му е била готина и все още е работил на нефтената платформа.
Само дето сега бях чисто гола… е, ако не броим болничната престилка. И не можех сама да се оправя без нечия помощ, макар че, проклета да бях, не можех да се сетя кой би си направил труда да ми донесе дрехи и пари за такси. Единственият човек, за когото се сещах, беше така нареченото ми гадже, Ранди, но не можех да си го представя да ми даде пари за такси, след като можеше да дойде да ме вземе. Плюс това знаеше какъв размер нося.
Разкъсах плика и прочетох писмото. После отново го прочетох, защото не можах да го проумея от първия път.
Ейнджъл,
Пази добре съдържанието на хладилната чанта, защото трябва да ти стигне за следващите две седмици. Изключително важно е да пиеш по една бутилка през един ден, броено от утре, или ще започнеш да се чувстваш много зле. Не забравяй добре да ги разклащаш, преди да ги пиеш.
Чака те назначение в офиса на съдебния лекар. Имат свободно място за шофьор на бус и вече е уговорено. Бъди утре в девет сутринта в офиса, за да попълниш документите и да започнеш работа.
Сега, ето каква е сделката: ще приемеш тази работа и ще се задържиш поне за месец. Ако напуснеш или те уволнят преди да изтече месеца, отговорникът ти по пробацията ще бъде информиран, че когато са те докарали в Спешното са открили наркотици в кръвта ти и ще отидеш в затвора за нарушаване на пробацията. А ако отидеш в затвора, вероятно до няколко седмици ще умреш. Това не е заплаха. Това е предупреждение. Бих ти разяснил, но няма начин да ми повярваш. Рано или късно ще разбереш.
Успех.
Я, виж, помислих си през тъжен смях, денят току що се влоши.
Взирах се в писмото с объркване и недоверие. Майка ми бе влязла в затвора, когато бях на дванайсет и бе умряла все още там, в деня, когато навърших шестнайсет. От тогава бяха минали малко повече от пет години. А после, миналата година се бях държала по-кретенски от обичайното и си бях купила почти чисто нова Тойота Приус за петстотин долара от някакъв авер на Ранди.
Седмица по-късно полицията ме спря и ме арестуваха за притежание на открадната собственост. Мдам, моята „евтина” кола се оказа открадната няколко седмици по-рано в Ню Орлиънс. Но наистина тъпата част беше, че аз някак подозирах не е законно и все пак не се бях отказала и бях връчила парите на онзи тип, прекалено развълнувана от страхотната далавера и убедена, че няма да ме спипат. Идиотка. Прекарах два дни насрана от страх в килията, преди да открия кой да ми плати гаранцията и бях адска късметлийка, че ми дадоха само три години условно и пробация.
Отново прочетох писмото с треперещи ръце. Мислех, че съм прескочила трапа с посещението на двамата детективи, но явно имаше още един, точно след него, готов да ме довърши. Не исках да се връщам в затвора и не исках да свърша като майка ми и да умра там. Но защо ли бих умряла за седмици? За какво ставаше дума? Може би някой, който ми имаше зъб, беше вече в затвора? Бях ядосала много хора през живота ми, но доколкото ми бе известно, никой не ме мразеше толкова, че да ме убие.
Завъртях писмото, търсейки каквато и да било улика към подателя му. Беше напечатано на чиста бяла хартия, а пликът бе обикновен и бял. Нямаше подпис. Нямаше марка. Нищо тук не се връзваше. Не можех да се сетя за никого, който ще се напъне да ми намери работа, камо ли да ме заплашва със затвор, за да ме накара да се задържа на нея.
Защо затвор? Защо не клиника?
Защото затвора е по-голямата заплаха, осъзнах аз. Клиниката щеше да гадна, но затвора… Който и да беше изпратил тези неща, явно е знаел, затвора ме плаши до смърт.
Прочетох писмото още веднъж, после поех дълбоко въздух и започнах да се обличам, докато мислите ми продължаваха да се въртят в кръг. Не беше като да съм си поставила за цел да съм неудачница. Не се будех сутрин, казвайки си „Хей, как ли да си прееба живота днес?” Но вселената явно беше настроена срещу мен и през повечето време нямаше значение колко усилия полагам, защото очевидно нямаше да ми остави никакъв шанс.
Обаче. Обаче това писмо не беше двойка корави ченгета, разпитващи ме за нещо, от което си нямах и идея. Това беше някой, държащ голяма опашата заплаха над главата ми, който явно беше достатъчно луд, че поне малко да му пука за мен… и да ми подаде онзи шанс, който все повтарях, че ми трябва. На мен. На неудачницата. Ако тази работа беше истинска и аз поне не се пробвах, щях да съм отново пропаднала от първи ранг. Но кой, по дяволите, би направил това за мен?
Имах предчувствието, че единственият начин да разбера, беше да приема тъпото назначение.
Да карам бус за един месец. Колко пък трудно можеше да бъде?
източник: официален сайт на авторката
превод: моя милост
The diary of an addicted reader 