петък е… 13-ти

заглавие: „До Ада и назад“ – антология на българския хорър

съставител: Адриан Лазаровски, Бранимир Събев, Благой Д. Иванов

година на издаване: 2011

художник: Петър Станимиров

П.П. Бях ви избрала друго. Но заради датата получавате „тематична“ корица. Това е може би най-добрата корица, която съм виждала от Петър Станимиров. Имайки предвид страхотното му творчество, това би трябвало да ви говори много. Бтв, това е корицата, която според мен трябваше да спечели наградата от тук. За съжаление спечели вероятно най-нелицеприятната ми корица на същия автор… „Въпрос на вкус“ казала кучката блогър и запалила поредната цигара…

П.П.П. Все още книгата отлежава. Но бих искала да благодаря на Бран, че ми я продаде, при това изгодно, при това с автограф (връзкарство му е майката!). Обещавам да ви споделя впечатления веднага щом стигна до разказите в съответната рубрика

Разкази и други животни – част 2

Денка Колева – „Криви огледала“ – ♥♥♥

Прочетох разказа в „Трубадурището“. Някъде неусетно (Хм, не баш – болката не е много страшна, за срама още нямам данни…) станах членка при тях. Ако се чудите каква точно го играя в екипа – за момента се определям като глуха кучка, виеща под трубадурски чардак. Но да се върнем на разказа…

Много женски разказ. За съжаление не в най-добрият смисъл на понятието. Доста захаросан сюжет. Буквално. Ако сте диабетик не ви препоръчвам подробните и нон-стоп повтарящи се описания на характерните панаирджийски миризми на захарен памук, карамелизирани ябълки, вишнев сироп и т.н. О, да – става дума за онзи, западняшки тип панаири. Да не се бърка с нашенските, където ароматът е на бира-скара, звуците не са от латерна, а от албума със златни хитове на Цеца и Фута бенд, а кривите огледала са онези, които евентуално са останали на Москвича на баща ви, след сблъсъка с паркирането на местните селски бекове. Но пак се отклоних…

Та в разказът има прекалено много въздишки, лирични метафори и прилагателни за поне още няколко произведения. Но въпреки това ми хареса. Или поне засега е сред по-добрите, които съм чела покрай новия ми хабитат. Има един много приятен готически привкус, въпреки вишневия сироп. Малко тъжен, меланхоличен и приятно мъглив, без да е напълно неразбираем за по-пошлото ми съзнание. Според мен би бил особено подходящ за тийнейджърки с любов към създанията на мрака. Но и за всички позастарели романтички, търсещи нещо леко и кратко за четене.

Патриша Бригс – „Wishing Well / Желанието“ – ♥♥♥♥♥♥

Разказът е фентъзи, но фантазийният му елемент е много леко загатнат. Всъщност е чудесна, много земна, искрена, човешка история. За минималния си обем обаче е адски въздействаща. Признавам си, разплака ме. При това без да е кой знае каква драма. Но докосва… Пати Бригс за пореден път ме убеди, че е страшно талантлива авторка. Самата история толкова ми хареса, че още на следващия ден я преведох. Надявам се скоро да може и вие да й се насладите в Трубадурището.

Илона Андрюз – „A Quеstionable Client / Клиент под въпрос“ – ♥♥♥♥♥♥

Няма какво да ви опявам. Илона е номер едно! И този разказ не е изключение. Историята разказва за първата среща на Кейт Дениълс със Саймън. Това си е малко бижу за всички почитатели на поредицата. Отделно е чудесен начин да се запознаете със света на Кейт, който несъмнено ще се хареса на феновете на ърбън-фентъзито. Разказът си има приличен обем, включва няколко екшън сцени, много хумор, неочакван обрат и един куп свръхестествени същества. И е един от разказите, с които ще ви зарадваме съвсем скоро в „Сборище на трубадури“. Както се досещате, моя милост съвсем се е заиграла с преводите…

Жустин Ларбалестие – „The Cruel Brother / Жестокият брат“ – ♥♥♥♥

Попаднах на тази авторка доста случайно чрез сайта на Скот Уестърфелд, чиято съпруга е тя. Оказа се, че пише не по-малко увлекателно. Разказът е написан по мотиви от стара английска балада, която разказва за брат, който убива сестра си на сватбения й ден, понеже годеника й не е поискал разрешението му за ръката на момичето. Хем трагедия, хем е едно такова лирично… Сега сигурно се питате защо ви наспойлих със сюжета? Е, авторката определено е вкарала оригиналност, като заплита добре познати приказни герои в историята. Темата е малко… тежка/нелицеприятна/аморална… За някои вероятно ще е голяма гавра с приказката. За мен беше чудесна история, написана с подходящ стил и атмосфера. И определено ми хареса!

Кери Вон – „Doctor Kitty Solves All Your Love Problems / Доктор Кити разрешава всичките ви любовни проблеми“ – ♥♥♥♥

Както с по-горният разказ на Илона Андрюз, така и този е част от поредица. В случая става дума за поредицата за върколака и радио водещ Кити Норвил. Историята е кратичка, но забавна. Реално е част от първата книга на авторката от поредицата, но не е проблем да се чете и напълно самостоятелно. Свръхестественият свят на Кери Вон е сред любимите ми ърбън-фентъзита. Много хумор, екшън, забавни обрати. Но освен това е и най-сериозният поглед към върколашкия живот, на първо място заедно с книгите на Кели Армстронг за Елена Майкълс. Определено препоръчвам на феновете на жанра. Този разказ вече излезе в Трубадурището. Спокойно можете да му се насладите тук.

Разкази и други животни – част 1

Миналата седмица ме тръшна вирусът, дето обикаля напоследък. Крива нива! С хрема много трудно се чете от какъвто и да било носител. Затова четох разкази. Най-вече. И защото имаше няколко, които „отлагам“ от години. Идеята да се пишат ревюта за разкази ми е леко в разрез с разбиранията, но си има и своите поддръжници. И така, ето какво мисля за прочетеното:

„Слънчице“ от Робин Мак Кинли

Всички я наричат „Слънчице“. Тя работи неуморно в семейното кафене, приготвяйки знаменитите си „Канелени рулца, големи колкото главата ви“, „Горчивата шоколадова смърт“, „Карамеленият катаклизъм“ и други специалитети от тип „смъртта на диабетика“, които привличат клиентите. Щастлива е в пекарната си, която пастрокът й изгражда специално за нея, но понякога се чувства, сякаш трябва да има и живот извън кафенето. Една вечер тя отива с колата си до езерото, за да бъде далеч от семейството си, за да остане насаме. От години не е имало никакви проблеми на езерото. Но тази вечер, Слънчице я очакват неприятности. Тя е отвлечена от банда вампири, които я приковават на стената на изоставено имение, на ръка разстояние от фигура, помръдваща на лунната светлина. Слънчице знае, че той е вампир, а тя е вечерята му. И все пак, когато зората изгрява, той все още не се е опитал да я нарани. А сега той се нуждае от помощта й, за да преживее деня…

Прочетох тази книга в самия край на лятото – изтегната на терасата във вече прохладните нощи, все още лекувайки кожата си от болезнените слънчеви целувки. По това време книгата ми се стори точно навреме, чудесно се вписа в сезона и настроението, което ми носеше той. Е, доста време мина оттогава, а аз така и не ви донаписах ревюто. Но с оглед бялата, пухкава приказка и пътната обстановка навън – сега му е времето!

Всъщност, прочетох книгата за първи път доста отдавна. Препоръчаха ми я в любимата ми книжарница. Още когато излезе на българския пазар през 2007 г. под умопомрачителното заглавие „Съншайн“ ?! Тогава не харесах книгата. Или поне не я харесах достатъчно. Почувствах я някак странна, със странно темпо, странно описан свят, странни герои и развитие… Не съм сигурна, дали българският превод има вина за това или просто не бях дорасла за книгата. А може да е защото тогава тъкмо бях открила „Патрулите“ на Лукяненко, „Анита Блейк“ на Лоръл К. Хамилтън – все книги с много екшън, много действие и ясно изразен сюжет. До тях по-мудноватата „Слънчице“, наситена с вътрешните размисли на главната героиня, по-малкото екшън, странните взаимоотношения между героите и липсата на завършеност в някои от тях, ми се видя по-тежка, чудата, незадоволителна.

Но тази година реших, че имам нужда от именно такова по-меланхолично четиво. Колкото и странно да е, при положение, че не съм любител на слънцето, този роман успя да ме накара да му се наслаждавам и да оценя ласките на лъчите му в настъпващата тогава есен. Не си падам и по прекалено „женските“ книги, изпълнени с вътрешни дилеми и монолози. Но „Слънчице“ нито ме отегчи, нито ме накара да се чувствам като литературна кифла. Радвам се, че отново посегнах към книгата, този път на английски. Няколко години по-късно, с милион преживявания по-зряла, с доста повече прочетени книги и с напълно различна нагласа, аз просто се влюбих в романа на Робин Мак Кинли!

Агата Кристи – Убийство в Ориент Експрес – ревю на филм

Отдавна се каня да ви споделя впечатленията си за този филм. От една страна, филмът е доста точна екранизация на романа на Агата Кристи. Аз съм голяма фенка на гранд дамата на криминалната литература. Още от малка „изяждах с кориците“ всичко нейно, до което успеех да се докопам. Може и да не личи от ревютата в този блог, но харесвам криминалетата. Именно тези „ретро“ детективски романи и разкази. Агата Кристи, Артър Конан Дойл, Едгар Алън По… Харесва ми епохата, в която се развиват. Харесвам съсредоточаването върху процеса на разследването. И необичайните обрати.

Освен това обожавам тази филмова поредица за Поаро. Гледала съм не малко екранизации на Агата Кристи, но тези са едни от най-любимите ми. Те едновременно доста точно се придържат към оригиналните произведения, от друга успяват чрез възможностите на съвременната кинематография и драматургия, да представят по-пълен, по-различен, по-оригинален прочит, без да изкривят любимата ми проза или характерите на героите. С тази поредица успях да „зарибя“ дори по-добрата си половинка, макар той да не е луд фен на Агата Кристи.

Естествено голяма заслуга за това има Дейвид Сушей, който играе Еркюл Поаро. Той толкова майсторски пресъздава великия детектив, че след като го гледате, вече трудно бихте могли да приемете друг актьор в ролята. Неговия образ е толкова характерен и с външния си вид и с поведението, акцента, цялостното изиграване на характера, че е невъзможно почитателите на книгите да се влюбят.

Отделно държа да споделя и чудесната кинематография. Или и аз не знам как да я нарека. Но във абсолютно всеки епизод, независимо дали се развива в тихата английска провинция или в мъгливия Лондон, дали случая е през лятото, близо до обляна от слънчевите лъчи река или в бурна нощ навръх Хелоуин, винаги в картината се усеща атмосферата. Природните картини са невероятно цветни, въздействащи, красиви. Атмосферата в домовете, облеклата, всеки дребен детайл е чудесно подбран, за да ви потопи в епохата на събитията и цялостния сюжет.

Операция „Детството на един книжен плъх“

Привет!

И този петък пропуснах специалната си темичка. Но пък имам нещо по-добро.

Наскоро ходих на гости на баба и дядо и реших, че е крайно време да спася някои от любимите си детски книжки, които отдавна някой беше качил на тавана на къщата. Слава богу, мишките не им бяха видели сметката. За съжаление не успях да открия всичко, което търсех из купищата кашони. Не можах и да взема всички – нямам толкова място у нас. Много е тежко да трябва да оценяваш и претегляш коя книга ти е по-скъпа, кой детски спомен е по-свиден, кое да спасиш, за да може и детето ти да го прочете…

Е, каквото – такова. Ето ви някои от заглавията, които успешно бяха „спасени от изяждане“. Малкото голямо четене, но в мой, домашен вариант.

заглавие: „Големия Лин и Малкия Лин“
автор: Чжан Тян-и
превод от английски: Светозар Златаров
илюстрации: Уа Чун-ю
корица: Лазар Коцев
издателство: Народна младеж
година на издаване: 1961 г.

Запомнила съм тази книжка като изключително оригинална приказка за две бедни китайчета и приключенията им в света на богатите, алчните и самовлюбените. Почти нямам спомени, освен че на места ми напомняше за „Пинокио“, но в повечето време не бе сравнима с нищо друго, което бях чела до тогава.

заглавие: „Истината за бебетата“
автор и илюстрации: Мари-Клод Моншо
превод: д-р Иван Тричков
издателство: Медицина и физкултура
година на издаване: 1985 г.

заглавие: „Бебе на нулева възраст“
автор и илюстрации: Мари-Клод Моншо
превод: д-р Иван Тричков
издателство: Медицина и физкултура
година на издаване: 1985 г.

Горните две книжки са чудесен начин да запознаете децата си за разликите м/у половете, откъде и как идват бебетата и всякакви такива трудни за родителите въпроси. Незабравими илюстрации!!! Написана е изключително достъпно, просто и най-важното – достоверно и без заобикалки. Препоръчвам ги на всички майки.

заглавие: „Мравките не се предават“
автор: Ондржей Секора
превод: Емилия Карл Лещова
илюстрации: Ондржей Секора
корица: Иван Тонев
издателство: Народна младеж
година на издаване: 1961 г.

За съжаление от тази книжка ми липсват първите 10-ина страници. Но все пак се радвам, че я имам. Навремето филмчето за Ферди Мравката беше изключително популярно. И много се изненадах, когато тогава открих, че той е много по-стар и още баща ми е чел за него. Книжката е едновременно приказка, но и доста приятно запознава децата с физиологията на мравките и останалите насекоми. Хем приятно, хем полезно четиво. Отново страхотни илюстрации, някои от които цветни.

заглавие: „Пази се от боята!“ – истории в картинки за тримата глупаци
автор и художник: Доньо Донев
издателство: Български художник
година на издаване: 1984 г.

В днешно време това май е единственият начин да науча детето, че анимацията далеч не е само „Картуун Нетуърк“, а много преди Чаудър и Флапджак, майсторът Доньо Донев е създал своите незабравими Трима глупаци. Истории и смешни, и поучителни. Единственото, което ми липсва в тази книжка е характерния възглас от филмчетата „Ъ!“ и мелодийката „А-а чип-чип…“

заглавие: „Призказки за здравето“
издател: Централен комитет на БЧК
година на издаване: 1986 г.

Малък сборник от разкази и приказки, които помагат на родителите да научат децата правилно да се грижат за здравето си. Простичко, но полезно, особено за безкрайно изморените като мен от непрестанното повтаряне на „Измий си ръцете!“, „Загащи се!“, „Не, не късай цветята в парка!“ и други подобни…

заглавие: „Приказки за злояди деца“
автор: Красимир Дамянов
художник: Киро Мавров
издателство: „Български писател“
година на издаване: 1989 г.

Горещо ви препоръчвам тази книга. Разказите в нея са както за деца, така и за възрастни. И приказни, и смешни, и малко тъжни. Много напомнят на приказките на Джани Родари. Кулинарните истории на Красимир Дамянов, са по-скоро малки картички от съвременното българско ежедневие. До болка истински и валидни и днес, толкова години след настъпването на демокрацията. Дъщеря ми все още не вижда скрития смисъл в тази книга, а се наслаждава на приказките преди заспиване, както и аз преди толкова години. Но съм изключително доволна от избора си да я спася, защото четейки я днес, откривам напълно различни послания в иначе кратичките истории. Ако я откриете, задължително я прочетете, дори и да нямате проблеми с храненето.

заглавие: „Пътешествието на Синята стрела“
автор: Джани Родари
превод: Никола Иванов
художник: Хосе Санча
издателство: Народна младеж
година на издаване: 1958 г.

Както и останалите произведения на Джани Родари, и този роман ме докосна и остави в мен незабравими спомени. Това може би е най-тъжната негова книжка, която съм чела. Поне с такива спомени съм останала. Смятам първо насаме да си я припомня, преди да я връча на детето.

заглавие: Библиотека „Детска радост“ #4 – Северни приказки
издателство: Народна младеж
година на издаване: 1964 г.

Миниатюрни книжки с приказки, от които, за съжаление, не успях да открия всички. Оригинални приказки на северните народи, много удобни за „преди лягане“.

заглавие: „Туфо Рижият пират“
автор: Георги Константинов
художник: Симеон Спиридонов
издателство: Отечество
година на издаване: 1987 г.

Невероятен роман за деца включващ „Един дълъг ден“, „Туфо на село“, „Туфо Рижият пират“, „Туфо на училище“ и „Туфо космонавт“. Колко много съм се смяла с този чудесен риж котарак далеч, далеч преди да открия котаракът Гарфийлд. Нямам търпение да запозная хлапето с този уникален представител на семейство Котки и щурите му приключения.

заглавие: „Хитрините на Муса“ – албански народни приказки
превод от руски: Дона Минчева
художник: Иван Кирков
издателство: Народна младеж
година на издаване: 1962 г.

Още една книжка с приказки, които се отличаваха от западните и българските и ме запознаха със съвсем различна култура. Илюстрациите също са оригинални и много колоритни.

заглавие: „Храбрият Азмун“
автор: Дмитрий Нагишкин
превод: Мария Грубешлиева
илюстрации: Дмитрий Нагишкин
корица: Данаил Донков
издателство: Народна младеж
година на издаване: 1958 г.

Чудесна книжка с амурски приказки. Не помня много, освен че ми бяха много интересни и безспорно различни от западните и традиционните български и руски приказки, които бях чела навремето. Надявам се скоро да си я припомня. Излюстрациите вътре наистина си заслужават да бъдат отделно споменати – чудесни графики, илюстриращи сюжета на историите, изпълнени в класически стил, и страхотна детайлност.

„Сойка-присмехулка“ от Сюзън Колинс – „Игрите на глада“ #3

Противно на всички очаквания, Катнис Евърдийн оцелява в „Игрите на глада“ – два пъти. Но макар да се е измъкнала жива от кървавата арена, тя все още не е в безопасност. Капитолия е бясна. Капитолия жадува отмъщение. Кого винят за бунта? Катнис. И най-лошото – президентът Сноу ясно показва, че никой друг не е в безопасност. Нито семейството на Катнис, нито приятелите й, нито жителите на Окръг 12.

Е, стигнах до ревюто и на третата, последна книга от трилогията „Игрите на глада“. Прочетох книгата веднага след втората – просто е невъзможно да не го направиш. Няма нужда да ви казвам, че беше също толкова добра, колкото и предшествалите я. Няма нужда и да обяснявам колко обичам поредицата, героите… Но ако мога да градирам книгите по тяхната сериозност и ефектът, който оказаха върху мен, то „Сойка-присмехулка“ се нарежда най-отгоре.

Прочетох тази трета книга вероятно най-трудно, от която и да било друга книга. Не, не защото не е била увлекателна или добре написана – напротив. Сюзън Колинс остава вярна на себе си и на героите си, и завършва брилянтно трилогията. Но този роман беше толкова тежък, угнетяващ, удрящ по невъзможно силен начин съзнанието и душата на читателя, че трийсетината часа, които ми бяха необходими да го прочета, ми се сториха безкрайни. Налагаше да правя почивки, да превъртам в главата си сцени и диалози от предишните книги. Налагаше да спирам, за да си поема дъх. Но не заради забързаността на действието, нито заради бруталния реализъм на военните действия. Не заради кръвта, болката, смъртта…

Авторката описва майсторски и най-дребните детайли на войната. Но най-силно ме жегна с емоционалния си реализъм – с начинът, по който различните герои преживят войната, усещат войната и в крайна сметка са част от тази война. Ако мога с една дума да опиша книгата, то най-точното определение би било „смачкваща“.

Отново ще ви предупредя, че в следващото ревю се съдържат някакъв вид спойлери. Не ми е възможно да ви опиша впечатленията си, без да засегна част от сюжета. Ако се колебаете, дали да си купите книгите – няма нужда да продължавате да четете моите думи. Просто го направете! Не ви трябват емоционални рецензии и есета, за да прецените сами силата на трилогията. Прозата на Сюзън Колинс е тази, които ще ви грабне и убеди.

„Възпламеняване“ от Сюзън Колинс – Игрите на глада #2

Катнис Евърдийн, заедно със своя другар трибут от окръга си, Пийта Меларк, печелят ежегодните „Игри на глада“, на пук на всякаква логика. Но това е победа, извоювана чрез опълчване на Капитолия и жестоките й правила. Катнис и Пийта трябва да са щастливи. Все пак, току що са спечелили сигурен и охолен живот за себе си и семействата им. Но сред поданиците се носят слухове за бунт, а Катнис и Пийта – за техен ужас – са лицата на това въстание. Капитолия е яростна. Капитолия иска мъст!

Много рядко се случва „продължение“ да достигне качествата на „оригинала“. Още по-рядко да ги надмине. Имах огромни притеснения преди да прочета „Възпламеняване“. Трудно ми беше да повярвам, че след умопомрачителното начало на трилогията, авторката ще успее да достигне същият успех и с втората книга. Тогава все още не знаех, че всъщност трилогията не е просто поредната юношеска поредица, въпреки възпламеняващото си начало. Не знаех, че явно цялата история е добре обмислена от начало до край, а авторката няма да ме гъбарка с безкрайни локуми, след първоначалния си успех. Като един дългогодишен изстрадал читател, се бях подготвила за най-лошото – за книга, която да не ми хареса достатъчно. Е, някъде някой се е усмихнал над мен в този съдбоносен миг, когато реших да прочета „Игрите на глада“. Втората книга не само е на нивото на първата – тя е още по-добра! Не вярвате? Ха, ами прочетете я сами…

Както ви казах и в ревюто на предишната книга – наложи ми се да прочета книгите за втори път и да изчакам още време, за да събера смелост да ги коментирам. За мен преживяването е като да опитвам да ви опиша Сикстинската капела – „Игрите на глада“ всяват у мен такава възхита и страхопочитание, че ме е страх дали ще успея да ви запозная с тях подобаващо. Каквото и да напиша би бледнеело пред силата на историята, на героите и на майсторски сътворената проза. Най-добре би било просто да си купите книгите и да ги прочетете! А после да ги прочетете още веднъж! Това е най-важното и най-честното, което мога да ви споделя…

„Игрите на глада“ от Сюзън Колинс

Двайсет и четирима са принудени да участват. Оцелява само победителят. Сред руините на мястото, известно преди като Северна Америка, е разположена държавата Панем – бляскавата Капитолия, заобиколена от дванайсет окръга. Всяка година окръзите са принудени да изпращат по едно момче и момиче, на възраст между дванайсет и осемнайсет, които да участват в „Игрите на глада“ – брутална и ужасяваща битка на живот и смърт, предавани по телевизията до всички в Панем. Оцеляването е втора природа за шестнайсетгодишната Катнис Евърдийн, която се изнемогва, хранейки майка си и сестра си като тайно ловува и бере растения отвъд оградата на Окръг 12. Когато Катнис доброволно заема мястото на сестра си в „Игрите на глада“, тя знае, че това може да е смъртната й присъда. За да оцелее тя трябва да избира между оцеляването и човечността, между живота и любовта.

Трилогията „Игрите на глада“ е една от най-хвалените в последните години книги. Положителните ревюта от не кой да е, а от Стефъни Майър, Шарлейн Харис, Рик Риърдън и – самият той – Стивън Кинг, изстрелват книгите на върха на читателския интерес. Аз, обаче, съм си задно колело – не вярвам на хвалебствия, пък били и от краля на ужаса. Така и не подхванах поредицата, която дори излезе и на българския пазар. До миналата седмица (която мина преди няколко месеца, но аз все не събирах сили да напиша това ревю)… И игрите започнаха!

2-ри юни

Днес е Денят на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България. Нека почетем паметта им и не забравяме саможертвата им. Да не забравяме величието на подвига им, но и това че са били хора. Хора обикновени, хора от народа. Обичащи и мразещи… Не светци, но хора свети. Хора будни, страстни, благочестиви, бунтовни, търпеливи, мрачни, искрени, грижовни, темпераментни… Различни хора и все пак едни – българи! Българи – както всички нас. И всеки един от нас може и трябва да бъде като тях – да не се предава, да не предава,  да обича родината, да бъде българин и човек!

Христо Ботев
НЕЙ

Питаш ме защо съм аз
дохождал нощя у вас,
как съм скочил през плета
и що щял съм да крада.

Кат мъжът ти не съм стар
да не видя в тъмна нощ:
аз си имам за другар
на поясът остър нож.

Нощ бе тъмна като рог,
примъкнах се като смок:
слушам, гледам – всички спят,
спеше си и ти с мъжът.

Там в градина аз седнах,
в ръка силна нож стиснах:
ще излезе, рекох, той,
ще изпита гневът мой.

Гледам в къщи свещ гори,
вие спите – мен в гърди
силен пламък, яд гори
и гняв ще ме умори.

Впил съм очи във свещта,
а не виждам, че нощта
превали се и мина
и зора се веч сипна.

Славей песен си запя:
с радост среща той зора;
през прозорецът глава
се показа и засмя.

Тебе тутакси познах
и тогаз се чак стреснах;
„Друг път“, славею казах
и през плетът пак скокнах.

Ето защо идвах аз
в тъмна нощ и грозен час:
ще умре един от нас –
ил мъжът ти, ил аз!