„Играта на Ендър“ от Орсън Скот Кард

За да успеят да изградят сигурна защита срещу следващата атака на враждебна извънземна раса, правителствените служби развъждат деца-гении и ги обучават за войници. Гениалното момченце Андрю Уигин – Ендър живее с грижовните си, но дистанцирани родители, садистичния си брат Питър и човекът, когото обича повече от всекиго – сестра му Валънтайн. Питър и Валънтайн са били кандидати за програмата за обучение на войници, но не са се класирали, младият Ендър е онзи Уигин, призован в Бойната академия в орбита, за да бъде подложен на суровите военни тренировки. Способностите на Ендър го правят лидер в училище и уважаван в „стаята за битки“, където децата на игра участват в битки при нулева гравитация. И въпреки това, израствайки в изкуственото общество от млади войници, Ендър жестоко страда от изолацията, съперничеството на връстниците си, натискът на възрастните учители и разтърсващия страх от извънземните нашественици. Психологическите му битки се водят срещу самотата, тревогите, че се превръща в жестокия брат от спомените си, и разгарящия се пламък на привързаността към любимата сестра. Дали Ендър е генералът, от когото се нуждае Земята? Но Ендър не е единственият резултат на генетичните експерименти. Войната с „буболечките“ бушува от сто години, а търсенето на перфектния военачалник е в сила от почти същото време. По-възрастните брат и сестра на Ендър са също толкова необикновени като него, но по съвсем различни начини. Помежду трима им се крият способностите да преобразят света. Ако, разбира се, светът оцелее.

Иска ми се да започна година с положително ревю. И какво по-добро начало от последната книга за отминалата 2011? При това роман, който веднага се нареди сред любимите ми заглавия и е една от най-страхотните книги, които съм чела…

Открих книгата случайно, малко след като прочетох „Игрите на глада“. Както не веднъж съм споделяла, рядко чета фантастика. Много съм капризна към този жанр, повечето му книги са ми скучни или отнесени, а много са писани по-скоро за мъже, да не кажа момченца. А пък напоследък предпочитам книги с жена главен герой. И изобщо, намерих си доста причини да съм скептично настроена към този роман. Съответно „Играта на Ендър“ отлежа доста дълго в стека с книги за прочит. Добре че по празниците пътувах и се оказах с малко варианти за четене, та най-сетне дойде времето и на Орсън Скот Кард.

За кой ли път съжалих, че толкова дълго време пренебрегвах книгата. Защото тя се оказа освен изключително интересна и добре написана, страшно смислена, многопластова и богата на теми за размисъл. Една от онези книги, които може дълго и нашироко да анализирате, да обмисляте и обсъждате една или друга част от сюжета, да препрочитате и никога да не ви омръзне. Честно, в момента изгарям от желание да я прочета отново, да не говорим за останалите романи и разкази от сагата. Спира ме единствено притеснението, да не би следващите книги да ме разочароват по някакъв начин – с такова велико начало е почти невъзможно да напишеш достойно продължение, да не говорим за цяла сага. Но това е предмет на бъдещи ревюта.

И ако моето мнение не ви е достатъчно, за да прочетете „Играта на Ендър“, то трябва да отбележа, че този роман и продължението му „Говорителят на мъртвите“ печелят в две поредни години „Хюго“ и „Небюла“. А това дори за скептиците като мен е внушително.

„Сойка-присмехулка“ от Сюзън Колинс – „Игрите на глада“ #3

Противно на всички очаквания, Катнис Евърдийн оцелява в „Игрите на глада“ – два пъти. Но макар да се е измъкнала жива от кървавата арена, тя все още не е в безопасност. Капитолия е бясна. Капитолия жадува отмъщение. Кого винят за бунта? Катнис. И най-лошото – президентът Сноу ясно показва, че никой друг не е в безопасност. Нито семейството на Катнис, нито приятелите й, нито жителите на Окръг 12.

Е, стигнах до ревюто и на третата, последна книга от трилогията „Игрите на глада“. Прочетох книгата веднага след втората – просто е невъзможно да не го направиш. Няма нужда да ви казвам, че беше също толкова добра, колкото и предшествалите я. Няма нужда и да обяснявам колко обичам поредицата, героите… Но ако мога да градирам книгите по тяхната сериозност и ефектът, който оказаха върху мен, то „Сойка-присмехулка“ се нарежда най-отгоре.

Прочетох тази трета книга вероятно най-трудно, от която и да било друга книга. Не, не защото не е била увлекателна или добре написана – напротив. Сюзън Колинс остава вярна на себе си и на героите си, и завършва брилянтно трилогията. Но този роман беше толкова тежък, угнетяващ, удрящ по невъзможно силен начин съзнанието и душата на читателя, че трийсетината часа, които ми бяха необходими да го прочета, ми се сториха безкрайни. Налагаше да правя почивки, да превъртам в главата си сцени и диалози от предишните книги. Налагаше да спирам, за да си поема дъх. Но не заради забързаността на действието, нито заради бруталния реализъм на военните действия. Не заради кръвта, болката, смъртта…

Авторката описва майсторски и най-дребните детайли на войната. Но най-силно ме жегна с емоционалния си реализъм – с начинът, по който различните герои преживят войната, усещат войната и в крайна сметка са част от тази война. Ако мога с една дума да опиша книгата, то най-точното определение би било „смачкваща“.

Отново ще ви предупредя, че в следващото ревю се съдържат някакъв вид спойлери. Не ми е възможно да ви опиша впечатленията си, без да засегна част от сюжета. Ако се колебаете, дали да си купите книгите – няма нужда да продължавате да четете моите думи. Просто го направете! Не ви трябват емоционални рецензии и есета, за да прецените сами силата на трилогията. Прозата на Сюзън Колинс е тази, които ще ви грабне и убеди.