Архив
„Играта на Ендър“ от Орсън Скот Кард
Иска ми се да започна година с положително ревю. И какво по-добро начало от последната книга за отминалата 2011? При това роман, който веднага се нареди сред любимите ми заглавия и е една от най-страхотните книги, които съм чела…
Открих книгата случайно, малко след като прочетох „Игрите на глада“. Както не веднъж съм споделяла, рядко чета фантастика. Много съм капризна към този жанр, повечето му книги са ми скучни или отнесени, а много са писани по-скоро за мъже, да не кажа момченца. А пък напоследък предпочитам книги с жена главен герой. И изобщо, намерих си доста причини да съм скептично настроена към този роман. Съответно „Играта на Ендър“ отлежа доста дълго в стека с книги за прочит. Добре че по празниците пътувах и се оказах с малко варианти за четене, та най-сетне дойде времето и на Орсън Скот Кард.
За кой ли път съжалих, че толкова дълго време пренебрегвах книгата. Защото тя се оказа освен изключително интересна и добре написана, страшно смислена, многопластова и богата на теми за размисъл. Една от онези книги, които може дълго и нашироко да анализирате, да обмисляте и обсъждате една или друга част от сюжета, да препрочитате и никога да не ви омръзне. Честно, в момента изгарям от желание да я прочета отново, да не говорим за останалите романи и разкази от сагата. Спира ме единствено притеснението, да не би следващите книги да ме разочароват по някакъв начин – с такова велико начало е почти невъзможно да напишеш достойно продължение, да не говорим за цяла сага. Но това е предмет на бъдещи ревюта.
И ако моето мнение не ви е достатъчно, за да прочетете „Играта на Ендър“, то трябва да отбележа, че този роман и продължението му „Говорителят на мъртвите“ печелят в две поредни години „Хюго“ и „Небюла“. А това дори за скептиците като мен е внушително.
„Сойка-присмехулка“ от Сюзън Колинс – „Игрите на глада“ #3
Е, стигнах до ревюто и на третата, последна книга от трилогията „Игрите на глада“. Прочетох книгата веднага след втората – просто е невъзможно да не го направиш. Няма нужда да ви казвам, че беше също толкова добра, колкото и предшествалите я. Няма нужда и да обяснявам колко обичам поредицата, героите… Но ако мога да градирам книгите по тяхната сериозност и ефектът, който оказаха върху мен, то „Сойка-присмехулка“ се нарежда най-отгоре.
Прочетох тази трета книга вероятно най-трудно, от която и да било друга книга. Не, не защото не е била увлекателна или добре написана – напротив. Сюзън Колинс остава вярна на себе си и на героите си, и завършва брилянтно трилогията. Но този роман беше толкова тежък, угнетяващ, удрящ по невъзможно силен начин съзнанието и душата на читателя, че трийсетината часа, които ми бяха необходими да го прочета, ми се сториха безкрайни. Налагаше да правя почивки, да превъртам в главата си сцени и диалози от предишните книги. Налагаше да спирам, за да си поема дъх. Но не заради забързаността на действието, нито заради бруталния реализъм на военните действия. Не заради кръвта, болката, смъртта…
Авторката описва майсторски и най-дребните детайли на войната. Но най-силно ме жегна с емоционалния си реализъм – с начинът, по който различните герои преживят войната, усещат войната и в крайна сметка са част от тази война. Ако мога с една дума да опиша книгата, то най-точното определение би било „смачкваща“.
Отново ще ви предупредя, че в следващото ревю се съдържат някакъв вид спойлери. Не ми е възможно да ви опиша впечатленията си, без да засегна част от сюжета. Ако се колебаете, дали да си купите книгите – няма нужда да продължавате да четете моите думи. Просто го направете! Не ви трябват емоционални рецензии и есета, за да прецените сами силата на трилогията. Прозата на Сюзън Колинс е тази, които ще ви грабне и убеди.