„Пробудена призори“ от Си Си Хънтър – Шадоу Фолс #2

Кайли Гейлън смяташе живота си за пълна каша, преди да замине за лагера „Шадоу Фолс“. Въпреки това, сега, когато вече е разбрала, че не е човек, проблемите й изобщо не са обикновени. Тя е решена да разкрие загадката на свръхестественото си потекло, но когато призрак започва да настоява, че някой, когото Кайли обича, ще загине, новоразвитото й шесто чувство й подсказва, че някой я дебне, а подивял вампир сее смърт наоколо, търсенето на отговори за Кайли се отлага. Сякаш животът й не е достатъчно усложнен, ами точно когато е на път да подари сърцето си на Дерек, той започва да се отдръпва. Когато Лукас се завръща, Кайли се чувства по-раздвоена от всякога. Уикендът с майка й би трябвало да е точно почивката, от която се нуждае, но се оказва точката й на пречупване. Разкриването на потеклото й вероятно ще е без значение, ако тя не оцелее.

Леле, мамо!!! Откъде да започна? Ще пробвам по-отдалеч. Когато бях още малък и невръстен блогър и исках като порасна да приличам на…

„Кървава роза“ от Андреа Кремер – Найтшейд #3

Върховната саможертва. Кала никога не се е плашила от войната. Но сега, когато настъпва време за последната битка, се налага не просто да воюва. Трябва да спаси Рен, дори и с риск да разгневи Шей. Трябва да опази Ансел, макар да е обявен за предател. Трябва да се докаже като алфа на глутницата, да се изправи пред незнайни ужаси и да отърве завинаги света от магията на Пазителите. И накрая трябва да реши какво ще прави след края на войната. Ако, разбира се, Кала оцелее.

Е, дойде краят и на тази поредица. Макар да бях разочарована от втората книга, все пак реших да дочета трилогията. Не знам какво да ви кажа, хубавото бе, че след предишната част очакванията ми бяха доста ниски. И все пак останах разочарована. Най-вече, защото първата книга бе наистина приятно четиво. В крайна сметка, обаче, цялата трилогия се оказа доста голяма боза, клиширана, недомислена, комерсиална и не си заслужаваше. Споделям ви заключенията си още от сега, за да ви спестя мъките от четенето на цяло ревю (и изобщо романите от серията). Ако все пак и вие като мен сте литературни мазохисти, или пък сте заклети фенове на творчеството на г-жа Кремер – моля, четете надолу обосновката за ниското ми мнение…

„Слънчице“ от Робин Мак Кинли

Всички я наричат „Слънчице“. Тя работи неуморно в семейното кафене, приготвяйки знаменитите си „Канелени рулца, големи колкото главата ви“, „Горчивата шоколадова смърт“, „Карамеленият катаклизъм“ и други специалитети от тип „смъртта на диабетика“, които привличат клиентите. Щастлива е в пекарната си, която пастрокът й изгражда специално за нея, но понякога се чувства, сякаш трябва да има и живот извън кафенето. Една вечер тя отива с колата си до езерото, за да бъде далеч от семейството си, за да остане насаме. От години не е имало никакви проблеми на езерото. Но тази вечер, Слънчице я очакват неприятности. Тя е отвлечена от банда вампири, които я приковават на стената на изоставено имение, на ръка разстояние от фигура, помръдваща на лунната светлина. Слънчице знае, че той е вампир, а тя е вечерята му. И все пак, когато зората изгрява, той все още не се е опитал да я нарани. А сега той се нуждае от помощта й, за да преживее деня…

Прочетох тази книга в самия край на лятото – изтегната на терасата във вече прохладните нощи, все още лекувайки кожата си от болезнените слънчеви целувки. По това време книгата ми се стори точно навреме, чудесно се вписа в сезона и настроението, което ми носеше той. Е, доста време мина оттогава, а аз така и не ви донаписах ревюто. Но с оглед бялата, пухкава приказка и пътната обстановка навън – сега му е времето!

Всъщност, прочетох книгата за първи път доста отдавна. Препоръчаха ми я в любимата ми книжарница. Още когато излезе на българския пазар през 2007 г. под умопомрачителното заглавие „Съншайн“ ?! Тогава не харесах книгата. Или поне не я харесах достатъчно. Почувствах я някак странна, със странно темпо, странно описан свят, странни герои и развитие… Не съм сигурна, дали българският превод има вина за това или просто не бях дорасла за книгата. А може да е защото тогава тъкмо бях открила „Патрулите“ на Лукяненко, „Анита Блейк“ на Лоръл К. Хамилтън – все книги с много екшън, много действие и ясно изразен сюжет. До тях по-мудноватата „Слънчице“, наситена с вътрешните размисли на главната героиня, по-малкото екшън, странните взаимоотношения между героите и липсата на завършеност в някои от тях, ми се видя по-тежка, чудата, незадоволителна.

Но тази година реших, че имам нужда от именно такова по-меланхолично четиво. Колкото и странно да е, при положение, че не съм любител на слънцето, този роман успя да ме накара да му се наслаждавам и да оценя ласките на лъчите му в настъпващата тогава есен. Не си падам и по прекалено „женските“ книги, изпълнени с вътрешни дилеми и монолози. Но „Слънчице“ нито ме отегчи, нито ме накара да се чувствам като литературна кифла. Радвам се, че отново посегнах към книгата, този път на английски. Няколко години по-късно, с милион преживявания по-зряла, с доста повече прочетени книги и с напълно различна нагласа, аз просто се влюбих в романа на Робин Мак Кинли!

„Магията хапе“ от Илона Андрюз – Кейт Дениълс #1 – откъс

„Магията хапе”
Илона Андрюз

– Глава 1 –

Седях на масата в сенчестата ми кухня, загледана в бутилка „Буунс Фарм – Твърда лимонада”, когато удари магическата флуктуация. Предпазните заклинания на дома ми потрепнаха и изчезнаха, оставяйки къщата ми лишена от защита. Телевизорът се включи, неестествено шумен в празния дом. Повдигнах вежда към бутилката и се обзаложих, че дават поредния извънреден бюлетин.

Бутилката не позна.

„Извънреден бюлетин!” – обяви Маргарет Чанг. – „Министерство на правосъдието предупреждава гражданите, че всеки опит за призоваване или друга дейност, в резултат на които се появяват същества със свръхестествени сили, могат да бъдат опасни за вас и за останалите граждани.”

–        Не думай – казах на бутилката.

 „Местната полиция е упълномощена да потушава всеки подобен опит с всички възможни средства.”

Маргарет продължи да дудне, докато аз отхапах от сандвича си. Кого заблуждаваха? Нямаше полицейска част, която дори и при най-добро желание, да успее да предотврати всяко призоваване. Нуждаете се от квалифициран магьосник, за да може да засечете започнало призоваване. Нуждаете се единствено от полуграмотен идиот с щипка сила и смътна идея как да я използва, за да тръгнете да призовавате. Преди да сте се усетили, триглав славянски бог сее хаос в центъра на Атланта, от небето валят крилати змии, а специалните части крещят за още муниции. Бяха смутни времена. Но пък, в по-безопасно време, щях да съм безработна. Безопасният свят на технологиите нямаше нужда от наемник с магически способности като мен.

Когато хората имаха проблем от магическо естество, проблем, който ченгетата не можеха или не искаха да решат, те се обаждаха на Гилдията на наемниците. Ако работата бе по моята специалност, от Гилдията викаха мен. Намръщих се и потърках бедро. Все още ме болеше след последната ми задача, но раната зарасна по-добре, отколкото очаквах. Това бе първият и последен път, когато се съгласявам да се изправя срещу червея Импала без да съм напълно покрита с броня. Следващият път ще им се наложи да ми дадат защитен екип от четвърто ниво.

Заля ме ледена вълна от страх и отвращение. Стомахът ми се преобърна, обливайки задната част на езика ми с киселина, оставяща горчив привкус. По гръбнака ми премина тръпка и косъмчетата на врата ми настръхнаха.

В къщата ми бе влязло нещо лошо.

Оставих сандвича си и натиснах копчето за звука на дистанционното, намалявайки телевизора до тихо бръмчене. На екрана, към Маргарет Чанг се бе присъединил мъж с бетонно изражение, с армейска подстрижка и поглед от гранит. Ченге. Вероятно от Отдела за паранормална активност. Поставих ръка на камата, която лежеше в скута ми и застинах неподвижна.

Ослушвах се. Чаках.

Никакъв звук не наруши тишината. По запотената бутилка „Буунс Фарм” се образува капчица вода и се стече по лъскавата повърхност.

Нещо едро пропълзя по тавана откъм коридора в кухнята. Направих се, че не го виждам. То се спря вляво от мен и леко по-назад, така че не ми се наложи да се преструвам прекалено силно.

Натрапникът се поколеба, завъртя се и се установи в ъгъла, където се срещаха тавана и стената. То седеше там, закачено за ламперията  с огромни жълти нокти като на хищна птица, неподвижно и тихо, като гаргойл посред бял ден. Отпих глътка от бутилката и я поставих обратно на масата, така че да мога да виждам отражението на съществото. Голо и безкосместо, по скелета му нямаше и грам мазнина, а под обтегнатата му мъртвешкибледа кожа ясно личеше всеки съсухрен, твърд сноп мускули.

Вашият добър съсед Спайдърмен.

Съществото повдигна лявата си ръка. Острите като ками нокти прорязаха празното пространство, напред-назад, като закривени куки за плетене. То завъртя глава като куче и се загледа в мен с очи, озарени от специфичен вид лудост, родена от зверска жажда за кръв и лишена от всякакъв разум и задръжка.

С едно движение се врътнах и хвърлих камата. Черното острие се вряза право в гърлото на съществото.

Вампирът замръзна. Жълтите му нокти спряха да се движат.

Гъста, почти лилавееща кръв бликна около острието и бавно потече по голата плът на шията на вампира, омазвайки гърдите му и капейки по пода. Изражението на вампира се сгърчи, опитвайки се да се преобрази в друго лице. То отвори паст, оголвайки чифт кучешки зъби, които проблясваха в жълто като миниатюрни сърпове от слонова кост.

–        Това бе изключително недалновидно, Кейт – изрече гласът на Гастек от гърлото на вампира. – Сега ще трябва да го нахраня.

–        Това е рефлекс. Чуваш звънец – получаваш храна. Виждаш немъртъв – хвърляш нож. На един и същи принцип са, честно.

Лицето на вампира се присви, сякаш господарят на мъртвите, който го контролираше се опита да присвие очи.

–        Какво пиеш? – попита Гастек.

–        „Буунс Фарм”.

–        Можеш да си позволиш нещо по-добро.

–        Не искам по-добро. Харесвам „Буунс Фарм”. И предпочитам да водя бизнес делата си по телефона, а с теб – изобщо да нямам такива.

–        Не желая да те наемам, Кейт. Това е просто… приятелска визита.

Втренчих се във вампира, мечтаейки да забия ножа си в гърлото на Гастек. Щеше да ми бъде много приятно да накълцам плътта му. За нещастие, той седеше в бронирана стая на много километри от тук.

–        Кефи те да се ебаваш с мен, нали, Гастек?

–        Безкрайно.

Въпросът за един милион бе „защо“.

–        Какво искаш? Давай по-бързо, че ми се стопля „Буунс Фарм”-ът.

–        Просто се чудех – каза Гастек със суховатото безразличие, присъщо само на него,  – кога за последно се видя с настойника си?

Безгрижността в гласа му, предизвика студени тръпки по гърба ми:

–        Защо?

–        Просто така. За мен бе удоволствие, както винаги.

Само с едничък мощен скок, вампирът се откачи от стената и изхвърча през отворения ми прозорец, отнасяйки ножа ми със себе си.

източник: официален сайт на авторката
превод: моя милост

П. П. За съжаление все още нямам ревю за тази поредица, ако се интересувате, може да прочетете ревю за книгата при Шанара. Аз лично съм възхитена от книгите и ги изчетох на един дъх (от по-дългичките). За съжаление, отново имаме брилянтна проза с много смотани корици. Съжалявам, това е личното ми мнение. Кориците имат доста голяма заслуга да прочета книгите толкова късно… Та понеже много се вдъхнових от книгата, взех че се пробвах да нарисувам Кейт. Е, не хвърляйте по рисувача – толкова си може. А поредицата си заслужава комикс и много по-добри художници!

„Вълче биле“ от Андреа Кремер – Найтшейд #2

Това вълнуващо продължение на доста обсъжданата „Найтшейд“ започва точно откъдето прекъсна – Кала Тор се събужда в бърлогата на Търсачите, нейните заклети врагове, и тя е убедена, че дните й са преброени. Но тогава Търсачите й предлагат сделка – такава, която да й даде шанс да унищожи доскорошните си господари и да спаси глутницата (и мъжът), които е изоставила. Струва ли си Рен цената на свободата й? И дали Шей ще остане до нея, независимо от всичко? Вече контролираща сама съдбата си, Кала трябва да реши кои битки си заслужават да бъдат водени и през колко изпитания може да премине истинската любов и да оцелее.

Както може би забелязвате (ами, надявам си се аз някой да следи), явно се опитвам да понаваксам с ревютата. Ситуацията съвсем излиза от контрол, а вероятно вече страдате от липсата на гальовните ми слова. Крайно време е да се реванширам.

Вчера получихте две положителни ревюта. Днес е нов ден, а за съжаление не за всички прочетени книги имам подобно ласкаво мнение. На дневен ред е дългоочакваната от мен „Вълче биле“ на Андреа Кремер. Първата книга от поредицата (ха дано наистина се окаже трилогия) ме впечатли страшно много. Нямах търпение да бъде издадена следващата част от приключенията на Кала, Шей, Рен и останалите в глутницата. Естествено веднага след излизането на книгата просто я изядох с кориците, по-скоро с калъфа на Киндъла. За съжаление нито задоволи литературния ми глад, възбуден от предшестващия роман, ами на всичкото отгоре ми остави лош вкус в устата, предизвика киселини и доста лошо настроение. Изводът не е „не четете на гладен стомах“, това не ви е Лаура Ескиавел. Изводът е:  внимавайте какво поднасяте на читателското си небце! Някои произведения идват с прекалено захаросани обещания, а ви оставят гладни, излъгани и с чревно неразположение.

Пристрастеният читател предупреждава: Макар и книгата вече да е издадена на българския пазар, по-добре изчакайте до излизането и на последната част от трилогията. Първо, за да сте сигурни, че книгите ще бъдат наистина 3, а бройката няма да нарасне някъде по времето, когато сте се прилъгали да закупите заветния завършек. Второ, може да се окаже, че следващата част ще ми докара още по-тежки физически болки, не дай боже, диария или логорея. Ако непоправимото се случи все пак, ще сте загубили пари единствено за една книга, при това най-добрата към момента.

Ако все още не съм ви досадила с аматьорските си метафори, то смело се гмурнете напред, за да научите повече за токсичността на „Вълче биле“…

„Куршум“ от Лоръл К. Хамилтън – Анита Блейк #19

Музиката отново зазвуча и следващата група момиченца, този път малко по-големи, излезе. Последва много от това същото, през следващият час и малко. Обичах танците, а децата не бяха виновни, но волята ми за живот започна да привършва, след някъде петата група обсипани с пайети деца…   Казвам се Анита Блейк и отново съм в Сейнт Луис, опитвайки се да водя нормален живот – колкото е възможно да бъде нормален за някой, който е легален екзекутор на вампири и щатски шериф. Имам любовниците си, приятелите ми и децата им, училищни представления, които да посещавам. Сред всичкото това обикновено щастие, вампир от миналото ми се пресяга към мен. Тя трябваше да е мъртва, убита в експлозия, но Майката на Мрака е първият вампир – създателят на мрака, а е трудно да убиеш бог. Тя посяга към мен – към Сейнт Луис, домът на най-любимите ми хора. Тя е решена да действа сега или никога, да ме контролира, заедно с всички вампири в Америка. Майката на Мрака вярва, че триумвиратът, създаден от вампирът повелител Жан-Клод, заедно с мен и върколакът Ричард Зийман, притежава достатъчно сила, за да може тя да си възвърне тялото и да емигрира в Новия свят. Но тялото, което иска да превземе, е вече заето: на път съм да открия напълно ново значение на „споделянето на тялото ми“, което няма нищо общо със спалнята. А ако Майката на Мрака не успее да превземе тялото ми за себе си, тя смята да направи така, че никой повече да не го използва, никога. Дори Бел Морт, не винаги приятелски настроена към мен, изпраща послание: „Спасявай се, ако можеш…“

Доста дълго време чаках, преди да се престраша да взема в ръце тази поредна книга за Анита Блейк. Поредицата за убийцата на вампири ме зариби по ърбън фентъзито (заедно с „Патрулите“ на Лукяненко), но през годините, в които аз оставах вярна на Лоръл К. Хамилтън понесох не малко разочарования.

Първоначално от българските издатели, които се бавеха неимоверно с книгите, после и от самата авторка, която превърна страхотната, изпълнена с напрежение и страст поредица в нещо само на крачка от най-кичозната порнография. Не една и две бяха книгите, които чаках с месеци, само за захвърля ядосана веднага след прочитането им. И все пак, следваха по-добри книги. Не чак толкова добри като първите девет. В никакъв случай добри като „Обсидиановата пеперуда“ – моята любима книга за Анита. Ала все пак сносни.  Все още бе жива искрата, запалила ме по цял един необятен жанр и повела ме към други поредици и автори като Ришел Мийд, Кери Вон, Лилит Сейнткроу, Шарлейн Харис, Клоуи Нийл, Патриша Бригс, Кели Армстронг… Макар вече да съм изчела доста книги и поредици, талантът на г-жа Хамилтън си оставаше ненадминат в сърцето ми и безспорно се отличаваше сред многобройните последвали я автори.

За съжаление, „Куршум“ се оказа може би сребърният куршум в творчеството на американската писателка. Поредната „слаба“ книга. Поредната „изсмукана от пръсти“ история. Поредната гавра с изстрадалата героиня и още по-изстрадалата ми душа на читател и почитал на Анита Блейк. Поредна капка горчилка в отдавна продънената каца, с вече захаросан, оплют от мухите мед. Дали ще бъде последната – предстои ми сериозен размисъл. А на вас ви представям – Падението на една велика героиня – Анита Блейк в „Куршум“…

„Призоваването“ от Кели Армстронг – откъс – „Тъмните сили“ #1

„Призоваването“
Кели Армстронг

Дванайсет години по-рано…

МАМА ЗАБРАВИ ДА ПРЕДУПРЕДИ новата бавачка за мазето.

Клоуи се олюля на най-горното стъпало, посягайки с пухкави длани и към двете перила, ръцете й трепереха толкова много, че едвам се държеше. Краката й също трепереха, а главите на Скуби Ду върху пантофите й се поклащаха. Дори дъхът и трепереше, пуфтейки сякаш бе тичала.

– Клоуи? – приглушеният глас на Емили се извиси откъм тъмното мазе. – Майка то каза, че колата[1] е в зимника, но не мога да я намеря. Може ли да слезеш и да ми помогнеш?

Мама каза, че е казала на Емили за мазето. Клоуи беше сигурна. Тя затвори очи и усилено се замисли. Преди мама и татко да излязат за партито, тя си бе играла в дневната. Мама я бе повикала и Клоуи бе изтичала в предверието, където мама я грабна в прегръдка, смеейки се, когато куклата на Клоуи я убоде в окото.

– Виждам, че си играеш с принцеса…искам да кажа с пиратката Ясмин. Тя спаси ли вече бедничкия Аладин от злия джин?

Клоуи поклати глава, после промълви:

– Каза ли на Емили за мазето?

– Разбира се, че го направих. Никакви мазета за мис Клоуи. Тази врата няма да се отваря. – Когато тате се показа зад ъгъла, мама каза – Наистина трябва да обсъдим дали да не се преместим, Стив.

– Само кажи и ще изнеса табелата[2] – тате разроши косата на Клоуи. – Бъди послушна с Емили, дечко.

И после заминаха.

„Родена в полунощ“ от Си Си Хънтър – Шадоу Фолс #1

На Кайли Гейлън много й се е струпало напоследък. Родителите й се развеждат по незнайни причини. Гаджето й я зарязва, защото не иска да му пусне. А баба й умира, защото… е, защото така става със старите хора. Но сега Кайли се е сдобила с преследвач и си няма и идея какво иска той или как да се отърве от него… а тя наистина иска да се отърве от него, защото явно е единствената, която го вижда. Мислейки, че тя се побърква, родителите й я изпращат на психолог, който изпраща Кайли в лагер „Шадоу Фолс“*. Кайли и родителите й си мислят, че това е лагер за проблемни тийнейджъри. Сбъркали са. Кайли е обкръжена от вампири, върколаци, феи, вещици и превръщачи. И ако се вярва на думите им, тя е една от тях. Те просто не са напълно наясно къде се вписва тя. Докато Кайли се мъчи да се справи с осъзнаването, че тези същества изобщо съществуват, и с факта, че тя може би не е човешко същество, тя се сдобива с двама готини пича – върколак и полуфея, борейки се за вниманието й. И могат да си продължават да се надяват. Кайли е решена, че преди да позволи на сърцето си да се влюби, тя трябва да се докопа до истината. Какво иска призракът? На може и не може да се довери. И най-важното… Какво е тя? * Шадоу Фолс – Shadow Falls – буквално от английски – Водопадът на сенките

Това супер новичко книжле, издадено в края на март тази година е страшно нашумяло в нета. Естествено и аз се хванах на въдицата и търсих ли-търсих… Най-накрая го открих и прочетох. Няма идея какво очаквах. Може би нещо като „Паднали ангели“. Амиии… да речем, че го получих. И не само. „Родена в полунощ“ се оказа поредната книга в стил „на Иванчо колелото с цици“. Напоследък те са толкова много, че явно трябва да сложа отделна категория за тях. Да предупредя отсега: пазете се от летящи спойлери, джанти и шибидаси – прошка няма да има!

„Изгубено момиче“ – сезон 1

Днешното ревю за голяма изненада няма да е на книга, а на сериал. Спокойно! Не се превръщам в ТеВе Шунда – антипод на Cinema Scrotum. Просто в живота ми има и други неща освен книгите, които ме успяват да ме трогнат дотолкова, че да искам да ги споделя тук.

И така, става дума за едно от най-приятните нови сериалчета, които съм гледала напоследък – „Изгубено момиче„. Историята се върти около Бо – секси, самостоятелна, но и самотна сукуба, която открива, че далеч не е единственото свръхестествено същество на света. Бързичко ни запознават със света на феите (светли, тъмни, млечни, с бадеми…), поддържащите герои, противоположните лагери и на нашата мацка и се налага да премине през изпитание(!) и да избере на страна(!!), но Бо избира страната на хората(!!!), иначе казано – нищо не избира, остава независима и се захваща да си изкарва прехраната с частна свръхестествена детективска дейност. Оттам нататък всяка серия си е самостоятелна мини историйка, разказваща се поредният случай, който Бо разследва.  В (едва 😦 ) 13-те серии на първи сезон, разбира се тече и нишката на развитие на живота на Бо – тя търси истината за съществуването си, идентичността на родителите си, търси любовта, приятелството и лек за свръхестествените си способности. Защото бидейки сукуба, тя се храни от страстта и жизнената енергия на сексуалните си партньори. И макар да не и личи по стройната фигура, е осеяла миналото си със доволно усмихнати трупове.

„Паранормалност“ от Кирстин Уайт – откъс

„Паранормалност“
Кирстин Уайт

О, да ми засмучеш…

Я, чакай… ти да не би да… Ти се прозя! – ръцете на вампира, вдигнати над главата му в класическата поза на Дракула, се отпуснаха до тялото му. Той прибра прекалено удължените си кучешки зъби зад устните си. – Какво, неминуемата смърт не ти е достатъчна?

– О, стига си се цупил. Ама сериозно – високото чело? Бледата кожа? Черната пелерина? Откъде изобщо го намери това чудо, от магазин за маскарадни костюми?

Той се изправи в цял ръст и ледено се втренчи в мен:

– Ще изсмуча живота от прекрасната ти бяла шия.