„Земен посев“ от Памела Сарджънт – Посеви #1

Корабът лети с бясна скорост през космоса. Дълбоко във вътрешността си носи семената на човечеството. Изстрелян от народа на умиращата Земя преди повече от век, с мисията да открие пригоден за живот свят за децата – петнадесетгодишната Зохерет и спътниците й – които корабът създава от генетичните си банки. За Зохерет и спътниците й Корабът е бил майка, баща и любящ наставник, подготвяйки ги за най-трудното им предизвикателство – да оцелеят със собствени сили на необитавана планета, без закрилата на Кораба. Този ден вече е почти настъпил… но готови ли са те да напуснат Кораба? Корабът измисля тест. И изведнъж, инстинктите, които са били латентни за повече от сто години, надделяват. Зохерет наблюдава как приятели се отчуждават … или стават врагове. Ще успеят ли Зохерет и спътниците й да преодолеят най-голямата пречка за оцеляването на човешката раса – самите себе си.

Не се бъркайте от заглавието, не съм решила да се отдам на аграрна дейност. Просто не ми хрумна нищо по-добро и близко като превод на заглавието. Ако има несъгласни – моля, оставете коментар с вашето предложение.

Нямам идея как точно се нарича специфичния жанр, в който трябва да се постави книгата. В главата ми изниква „социална фантастика“. Не съм „експрес“ и нямам идея от точната класификация на горепосоченото. Аз си го тълкувам като фантастика, която е фокусирана върху човешката същност – психология, философия, морал, общество и история. И не, книгата не е някаква дистопия, поне на мен ми се струва далеч и от този жанр. Действието се развива в космоса, има и много, много екшън. Ще оставя на професионалните литературни критици точно да класифицират този роман. Аз бих казала, че е една от най-смислените фантастики, които някога съм чела.

И както често се случва, освен че е увлекателна и богата на теми за размисъл, тази книга е и адски депресираща. Отново да спомена специфичния жанр – за мен той е като кънтрито на литературата. За обикновения селяндур, това е музика, на която кротко (или не дотам) да се напиеш в единствената кръчма в радиус от 50 км от къщурката ти. Но, не дай боже, да си малко по-дълбокомислен или в криво настроение, тази музика може направо да те смачка. Според една статистика кънтри музиката е причинила най-много самоубийства, в сравнение с останалите стилове.

Е, за мен този тип литературни произведения действат по идентичен начин на съзнанието ми. Ако сте сред хората, притежаващи интелект над средното ниво, ако живота у нас (и по принцип) ви отчайва, ако имате склонност да задълбавате в нещата, които четете, или суицидни наклонности – моля, не четете тази книга. Или поне я отложете за момент, когато сте в по-добро настроение. Защото „Земен посев“ е до болка истински и правдоподобен роман за същността на човечеството. Роман, който уж лековато, но безкомпромисно прави дисекция на всичко добро и лошо в психологията ни. Роман, който рисува едно много логично бъдеще, в което хората са на светлинни години (буквално) от съвременната ни действителност, но и същите, каквито са били още от каменната ера. Роман за мечтите и за грешките, за любовта и предателството, за надеждата и за болката и за всичко, което ни прави човешки същества…

петък е…

Понеже е ден за красиви и оригинални корици, реших да ви предложа тези на новите издания на поредицата, известна до скоро като „Кожодери / Skinners“ на Робин Васерман. Не знам по какви точно причини, но вече поредицата и книгите са преименувани. Но при всички случаи, одобрявам новите корици, които със сигурност са страхотен триптих и много добро представяне на тази трилогия. Трябва да отбележа, че и съдържанието на романите си заслужава, и може би някой ден ще ви запозная и с него…

автор: Робин Васерман / Robin Wasserman
поредица: „Рязко събуждане / Cold Awakening“ aka „Кожодери / Skinners“
издател: Simon Pulse
дата на издаване: октомври 2011

„Гори ярко“ от Мариан де Пиер – Нощни създания #1

В света на неприлични тайни и смъртоносни удоволствия, се появява момиче, чиято невинност може да се окаже най-силното й качество. В Иксион музиката и купоните са единствената ни религия. Тъмнината е нашето убежище. Имаме малко правила, но те са непоклатими… Ретра не иска да заминава за Иксион, островът на вечната нощ, вечната младост, който никога не спи. Ретра е „Затворена“ – затворени съзнания, затворено общество. Тя не жадува за купони и наслади, приключения и свобода. Но преди две години, брат й Джоуел заминава за Иксион и Ретра е решена да го открие. Противопоставяйки се на силната болка от нейната „заповедническа превръзка“, за да избяга от единствения дом, който е имала, Ретра отплава на баржата, която ще я отведе при брат й. Когато не успява да открие Джоуел, Ретра се оказва дълбоко притеглена в упойващия свят на Иксион. „Ела при мен“ шепне гласът в съзнанието й. Кой са „Зрелите“, загадъчните пазители на Иксион? Какви са „Нощните създания“, които Ретра вижда в сенките? И какво се случва с онези, които стават прекалено стари за Иксион? Ретра ще открие, че Иксион крие наслади, но тайните му са смъртоносни. Дали приятелството и образуването на вечна връзка с един от „Зрелите“ ще са достатъчни, за да я спасят от мрака? Слушайте внимателно, прилепчета. Горете ярко, но не се отклонявайте от пътя. Помнете, когато живееш сред тъмнината, също така съжителстваш със създанията на мрака.

Има нещо странно в Австралия. И не, не визирам птицечовката. Има нещо странно в начина, по който ме докосват австралийските фантасти.

Първо, ако досега не сте научили, аз рядко чета фантастика, още по-рядко наистина харесвам тази, която все пак успея да прочета. Напоследък, покрай бума на юношеските дистопии, май прочетох повечко фантастика. Някои книги и автори наистина заобичах.

Трябва да спомена и че рядко обръщам чак толкова внимание на народността на автора. Трябва някъде специално да е упоменато или пък наистина да ме впечатли, за да си направя труда да потърся и запомня тази информация. Следователно е доста любопитно, че това се случи с авторката на въпросната книга, чието име по никакъв начин не ми звучи австралийско, и искрено се надявам да съм го транскрибирала правилно.

Та към въпросните австралийски фантасти, в скромния ми списък се мъдри авторът на най-любимото ми сред всичко досега прочетено – Джон Броснън с трилогията „Небесните господари“. Тази година в графата добавих и Скот Уестърфелд, който макар и всъщност да е американец, по една или друга причина, аз числя към жителите на този странен континент.

Изключително странно се получи, че още преди да потвърдя народността на Мариан де Пиер, и преди изобщо да бъда наведена на гореизложените мисли, книгата „Гори ярко“ ми напомни именно за горните автори и произведенията им. И ми хареса също толкова много…

„Играта на Ендър“ от Орсън Скот Кард

За да успеят да изградят сигурна защита срещу следващата атака на враждебна извънземна раса, правителствените служби развъждат деца-гении и ги обучават за войници. Гениалното момченце Андрю Уигин – Ендър живее с грижовните си, но дистанцирани родители, садистичния си брат Питър и човекът, когото обича повече от всекиго – сестра му Валънтайн. Питър и Валънтайн са били кандидати за програмата за обучение на войници, но не са се класирали, младият Ендър е онзи Уигин, призован в Бойната академия в орбита, за да бъде подложен на суровите военни тренировки. Способностите на Ендър го правят лидер в училище и уважаван в „стаята за битки“, където децата на игра участват в битки при нулева гравитация. И въпреки това, израствайки в изкуственото общество от млади войници, Ендър жестоко страда от изолацията, съперничеството на връстниците си, натискът на възрастните учители и разтърсващия страх от извънземните нашественици. Психологическите му битки се водят срещу самотата, тревогите, че се превръща в жестокия брат от спомените си, и разгарящия се пламък на привързаността към любимата сестра. Дали Ендър е генералът, от когото се нуждае Земята? Но Ендър не е единственият резултат на генетичните експерименти. Войната с „буболечките“ бушува от сто години, а търсенето на перфектния военачалник е в сила от почти същото време. По-възрастните брат и сестра на Ендър са също толкова необикновени като него, но по съвсем различни начини. Помежду трима им се крият способностите да преобразят света. Ако, разбира се, светът оцелее.

Иска ми се да започна година с положително ревю. И какво по-добро начало от последната книга за отминалата 2011? При това роман, който веднага се нареди сред любимите ми заглавия и е една от най-страхотните книги, които съм чела…

Открих книгата случайно, малко след като прочетох „Игрите на глада“. Както не веднъж съм споделяла, рядко чета фантастика. Много съм капризна към този жанр, повечето му книги са ми скучни или отнесени, а много са писани по-скоро за мъже, да не кажа момченца. А пък напоследък предпочитам книги с жена главен герой. И изобщо, намерих си доста причини да съм скептично настроена към този роман. Съответно „Играта на Ендър“ отлежа доста дълго в стека с книги за прочит. Добре че по празниците пътувах и се оказах с малко варианти за четене, та най-сетне дойде времето и на Орсън Скот Кард.

За кой ли път съжалих, че толкова дълго време пренебрегвах книгата. Защото тя се оказа освен изключително интересна и добре написана, страшно смислена, многопластова и богата на теми за размисъл. Една от онези книги, които може дълго и нашироко да анализирате, да обмисляте и обсъждате една или друга част от сюжета, да препрочитате и никога да не ви омръзне. Честно, в момента изгарям от желание да я прочета отново, да не говорим за останалите романи и разкази от сагата. Спира ме единствено притеснението, да не би следващите книги да ме разочароват по някакъв начин – с такова велико начало е почти невъзможно да напишеш достойно продължение, да не говорим за цяла сага. Но това е предмет на бъдещи ревюта.

И ако моето мнение не ви е достатъчно, за да прочетете „Играта на Ендър“, то трябва да отбележа, че този роман и продължението му „Говорителят на мъртвите“ печелят в две поредни години „Хюго“ и „Небюла“. А това дори за скептиците като мен е внушително.

петък е…

заглавие: „Questing Beast“ – разказ

автор: Илона Андрюз / Ilona Andrews

„Сойка-присмехулка“ от Сюзън Колинс – „Игрите на глада“ #3

Противно на всички очаквания, Катнис Евърдийн оцелява в „Игрите на глада“ – два пъти. Но макар да се е измъкнала жива от кървавата арена, тя все още не е в безопасност. Капитолия е бясна. Капитолия жадува отмъщение. Кого винят за бунта? Катнис. И най-лошото – президентът Сноу ясно показва, че никой друг не е в безопасност. Нито семейството на Катнис, нито приятелите й, нито жителите на Окръг 12.

Е, стигнах до ревюто и на третата, последна книга от трилогията „Игрите на глада“. Прочетох книгата веднага след втората – просто е невъзможно да не го направиш. Няма нужда да ви казвам, че беше също толкова добра, колкото и предшествалите я. Няма нужда и да обяснявам колко обичам поредицата, героите… Но ако мога да градирам книгите по тяхната сериозност и ефектът, който оказаха върху мен, то „Сойка-присмехулка“ се нарежда най-отгоре.

Прочетох тази трета книга вероятно най-трудно, от която и да било друга книга. Не, не защото не е била увлекателна или добре написана – напротив. Сюзън Колинс остава вярна на себе си и на героите си, и завършва брилянтно трилогията. Но този роман беше толкова тежък, угнетяващ, удрящ по невъзможно силен начин съзнанието и душата на читателя, че трийсетината часа, които ми бяха необходими да го прочета, ми се сториха безкрайни. Налагаше да правя почивки, да превъртам в главата си сцени и диалози от предишните книги. Налагаше да спирам, за да си поема дъх. Но не заради забързаността на действието, нито заради бруталния реализъм на военните действия. Не заради кръвта, болката, смъртта…

Авторката описва майсторски и най-дребните детайли на войната. Но най-силно ме жегна с емоционалния си реализъм – с начинът, по който различните герои преживят войната, усещат войната и в крайна сметка са част от тази война. Ако мога с една дума да опиша книгата, то най-точното определение би било „смачкваща“.

Отново ще ви предупредя, че в следващото ревю се съдържат някакъв вид спойлери. Не ми е възможно да ви опиша впечатленията си, без да засегна част от сюжета. Ако се колебаете, дали да си купите книгите – няма нужда да продължавате да четете моите думи. Просто го направете! Не ви трябват емоционални рецензии и есета, за да прецените сами силата на трилогията. Прозата на Сюзън Колинс е тази, които ще ви грабне и убеди.

„Възпламеняване“ от Сюзън Колинс – Игрите на глада #2

Катнис Евърдийн, заедно със своя другар трибут от окръга си, Пийта Меларк, печелят ежегодните „Игри на глада“, на пук на всякаква логика. Но това е победа, извоювана чрез опълчване на Капитолия и жестоките й правила. Катнис и Пийта трябва да са щастливи. Все пак, току що са спечелили сигурен и охолен живот за себе си и семействата им. Но сред поданиците се носят слухове за бунт, а Катнис и Пийта – за техен ужас – са лицата на това въстание. Капитолия е яростна. Капитолия иска мъст!

Много рядко се случва „продължение“ да достигне качествата на „оригинала“. Още по-рядко да ги надмине. Имах огромни притеснения преди да прочета „Възпламеняване“. Трудно ми беше да повярвам, че след умопомрачителното начало на трилогията, авторката ще успее да достигне същият успех и с втората книга. Тогава все още не знаех, че всъщност трилогията не е просто поредната юношеска поредица, въпреки възпламеняващото си начало. Не знаех, че явно цялата история е добре обмислена от начало до край, а авторката няма да ме гъбарка с безкрайни локуми, след първоначалния си успех. Като един дългогодишен изстрадал читател, се бях подготвила за най-лошото – за книга, която да не ми хареса достатъчно. Е, някъде някой се е усмихнал над мен в този съдбоносен миг, когато реших да прочета „Игрите на глада“. Втората книга не само е на нивото на първата – тя е още по-добра! Не вярвате? Ха, ами прочетете я сами…

Както ви казах и в ревюто на предишната книга – наложи ми се да прочета книгите за втори път и да изчакам още време, за да събера смелост да ги коментирам. За мен преживяването е като да опитвам да ви опиша Сикстинската капела – „Игрите на глада“ всяват у мен такава възхита и страхопочитание, че ме е страх дали ще успея да ви запозная с тях подобаващо. Каквото и да напиша би бледнеело пред силата на историята, на героите и на майсторски сътворената проза. Най-добре би било просто да си купите книгите и да ги прочетете! А после да ги прочетете още веднъж! Това е най-важното и най-честното, което мога да ви споделя…

„Игрите на глада“ от Сюзън Колинс

Двайсет и четирима са принудени да участват. Оцелява само победителят. Сред руините на мястото, известно преди като Северна Америка, е разположена държавата Панем – бляскавата Капитолия, заобиколена от дванайсет окръга. Всяка година окръзите са принудени да изпращат по едно момче и момиче, на възраст между дванайсет и осемнайсет, които да участват в „Игрите на глада“ – брутална и ужасяваща битка на живот и смърт, предавани по телевизията до всички в Панем. Оцеляването е втора природа за шестнайсетгодишната Катнис Евърдийн, която се изнемогва, хранейки майка си и сестра си като тайно ловува и бере растения отвъд оградата на Окръг 12. Когато Катнис доброволно заема мястото на сестра си в „Игрите на глада“, тя знае, че това може да е смъртната й присъда. За да оцелее тя трябва да избира между оцеляването и човечността, между живота и любовта.

Трилогията „Игрите на глада“ е една от най-хвалените в последните години книги. Положителните ревюта от не кой да е, а от Стефъни Майър, Шарлейн Харис, Рик Риърдън и – самият той – Стивън Кинг, изстрелват книгите на върха на читателския интерес. Аз, обаче, съм си задно колело – не вярвам на хвалебствия, пък били и от краля на ужаса. Така и не подхванах поредицата, която дори излезе и на българския пазар. До миналата седмица (която мина преди няколко месеца, но аз все не събирах сили да напиша това ревю)… И игрите започнаха!

„Подборът“ от Али Конди – ъпдейт

Мислех тази информация да я пусна като ъпдейт в предишния пост за книгата, но нещо отвътре ме изчовърка и реших да кажа малко повече по въпроса.

Та конкурсът за заглавие на издателство „Кръгозор“ привърши. Като резултат от издателството обявиха, че най-оригиналното предложение за заглавие е, дръжте се!,  „Перфектно несъвпадение“… хммм… Доообре! Честно казано, аз все си мислех, че търсят заглавие за книгата… но може би просто са искали оригинални фрази. В този ред на мисли „Бабината ви трънкина“ също е едно много оригинално заглавие и има също толкова общо с книгата.

Хубавото е, че все пак от издателството проявиха здрав разум и решиха да кръстят книгата с не чак толкова „оригиналдъ“ заглавието „Подборът“. Лаконично, изчистено, лесно за помнене… но най-вече – точно. Браво! Така печеливши се оказаха още двама участници в конкурса.

За всички, които биха ме контрирали, че гроздето е кисело (да, аз също се пробвах с предложения) – ами да, яд ме е… на мен си, че така и не предложих очевидното 🙂 Но наистина се радвам за момчетата и това, че книгата не се сдоби с изсмукано от пръсти заглавие.

Всичко казано дотук, спокойно щеше се озове в дописка към ревюто ми, ако не беше следващия мъдър рекламен ход на издателството – „Конкурс за идеалната двойка“!

„Оптимален подбор“ от Али Конди

НАБЛЮДАВАНА ОТ ОБЩЕСТВОТО ПРИКОВАНА ОТ ПРАВИЛАТА ОСВОБОДЕНА ОТ ЛЮБОВТА? В Обществото решенията се взимат от Отговорниците. Кого да обичаш. Къде да работиш. Кога да умреш. Касия винаги е вярвала в техния избор. Това е нищожна цена за дългия живот, перфектната работа, идеалния партньор. Така че когато най-добрият й приятел се появява на екрана на Подбора, Касия е напълно убедена, че той е правилният… докато не зърва друго лице, да се появява за миг, преди екрана да угасне. Сега Касия е поставена пред невъзможен избор: между Кзандър и Кай, между единственият й познат живот и пътят, по който никой не смее да поеме – между съвършенството и страстта.

Посегнах към книгата с известна доза недоверие: дистопична история за тийнейджърски любовен триъгълник, или поне така си мислех на база корица и анотация. И за пореден път се убедих, че анотациите на някои книги са пълна фира!

Напук на цялото ми предубеждение, на очакванията за тийн боза и всички противоречиви мнения в мрежата, „Оптимален подбор“ успя да ме докосне. Да докосне съзнанието ми, както само стиховете съумяват…