„Сойка-присмехулка“ от Сюзън Колинс – „Игрите на глада“ #3

Противно на всички очаквания, Катнис Евърдийн оцелява в „Игрите на глада“ – два пъти. Но макар да се е измъкнала жива от кървавата арена, тя все още не е в безопасност. Капитолия е бясна. Капитолия жадува отмъщение. Кого винят за бунта? Катнис. И най-лошото – президентът Сноу ясно показва, че никой друг не е в безопасност. Нито семейството на Катнис, нито приятелите й, нито жителите на Окръг 12.

Е, стигнах до ревюто и на третата, последна книга от трилогията „Игрите на глада“. Прочетох книгата веднага след втората – просто е невъзможно да не го направиш. Няма нужда да ви казвам, че беше също толкова добра, колкото и предшествалите я. Няма нужда и да обяснявам колко обичам поредицата, героите… Но ако мога да градирам книгите по тяхната сериозност и ефектът, който оказаха върху мен, то „Сойка-присмехулка“ се нарежда най-отгоре.

Прочетох тази трета книга вероятно най-трудно, от която и да било друга книга. Не, не защото не е била увлекателна или добре написана – напротив. Сюзън Колинс остава вярна на себе си и на героите си, и завършва брилянтно трилогията. Но този роман беше толкова тежък, угнетяващ, удрящ по невъзможно силен начин съзнанието и душата на читателя, че трийсетината часа, които ми бяха необходими да го прочета, ми се сториха безкрайни. Налагаше да правя почивки, да превъртам в главата си сцени и диалози от предишните книги. Налагаше да спирам, за да си поема дъх. Но не заради забързаността на действието, нито заради бруталния реализъм на военните действия. Не заради кръвта, болката, смъртта…

Авторката описва майсторски и най-дребните детайли на войната. Но най-силно ме жегна с емоционалния си реализъм – с начинът, по който различните герои преживят войната, усещат войната и в крайна сметка са част от тази война. Ако мога с една дума да опиша книгата, то най-точното определение би било „смачкваща“.

Отново ще ви предупредя, че в следващото ревю се съдържат някакъв вид спойлери. Не ми е възможно да ви опиша впечатленията си, без да засегна част от сюжета. Ако се колебаете, дали да си купите книгите – няма нужда да продължавате да четете моите думи. Просто го направете! Не ви трябват емоционални рецензии и есета, за да прецените сами силата на трилогията. Прозата на Сюзън Колинс е тази, които ще ви грабне и убеди.

„Възпламеняване“ от Сюзън Колинс – Игрите на глада #2

Катнис Евърдийн, заедно със своя другар трибут от окръга си, Пийта Меларк, печелят ежегодните „Игри на глада“, на пук на всякаква логика. Но това е победа, извоювана чрез опълчване на Капитолия и жестоките й правила. Катнис и Пийта трябва да са щастливи. Все пак, току що са спечелили сигурен и охолен живот за себе си и семействата им. Но сред поданиците се носят слухове за бунт, а Катнис и Пийта – за техен ужас – са лицата на това въстание. Капитолия е яростна. Капитолия иска мъст!

Много рядко се случва „продължение“ да достигне качествата на „оригинала“. Още по-рядко да ги надмине. Имах огромни притеснения преди да прочета „Възпламеняване“. Трудно ми беше да повярвам, че след умопомрачителното начало на трилогията, авторката ще успее да достигне същият успех и с втората книга. Тогава все още не знаех, че всъщност трилогията не е просто поредната юношеска поредица, въпреки възпламеняващото си начало. Не знаех, че явно цялата история е добре обмислена от начало до край, а авторката няма да ме гъбарка с безкрайни локуми, след първоначалния си успех. Като един дългогодишен изстрадал читател, се бях подготвила за най-лошото – за книга, която да не ми хареса достатъчно. Е, някъде някой се е усмихнал над мен в този съдбоносен миг, когато реших да прочета „Игрите на глада“. Втората книга не само е на нивото на първата – тя е още по-добра! Не вярвате? Ха, ами прочетете я сами…

Както ви казах и в ревюто на предишната книга – наложи ми се да прочета книгите за втори път и да изчакам още време, за да събера смелост да ги коментирам. За мен преживяването е като да опитвам да ви опиша Сикстинската капела – „Игрите на глада“ всяват у мен такава възхита и страхопочитание, че ме е страх дали ще успея да ви запозная с тях подобаващо. Каквото и да напиша би бледнеело пред силата на историята, на героите и на майсторски сътворената проза. Най-добре би било просто да си купите книгите и да ги прочетете! А после да ги прочетете още веднъж! Това е най-важното и най-честното, което мога да ви споделя…

„Игрите на глада“ от Сюзън Колинс

Двайсет и четирима са принудени да участват. Оцелява само победителят. Сред руините на мястото, известно преди като Северна Америка, е разположена държавата Панем – бляскавата Капитолия, заобиколена от дванайсет окръга. Всяка година окръзите са принудени да изпращат по едно момче и момиче, на възраст между дванайсет и осемнайсет, които да участват в „Игрите на глада“ – брутална и ужасяваща битка на живот и смърт, предавани по телевизията до всички в Панем. Оцеляването е втора природа за шестнайсетгодишната Катнис Евърдийн, която се изнемогва, хранейки майка си и сестра си като тайно ловува и бере растения отвъд оградата на Окръг 12. Когато Катнис доброволно заема мястото на сестра си в „Игрите на глада“, тя знае, че това може да е смъртната й присъда. За да оцелее тя трябва да избира между оцеляването и човечността, между живота и любовта.

Трилогията „Игрите на глада“ е една от най-хвалените в последните години книги. Положителните ревюта от не кой да е, а от Стефъни Майър, Шарлейн Харис, Рик Риърдън и – самият той – Стивън Кинг, изстрелват книгите на върха на читателския интерес. Аз, обаче, съм си задно колело – не вярвам на хвалебствия, пък били и от краля на ужаса. Така и не подхванах поредицата, която дори излезе и на българския пазар. До миналата седмица (която мина преди няколко месеца, но аз все не събирах сили да напиша това ревю)… И игрите започнаха!