„Академия 7“ от Ан Остерлунд

С минало, прекалено ужасно дори да бъде описано, и празно, самотно бъдеще насреща си, Ерин Ренинг е шокирана да спечели място в най-елитното училище във вселената. Ерин е най-добра във всичко в „Академия 7“, освен по „дебати“, където Дейн Мадусин, синът на един от най-влиятелните хора в Алианса, редовно я надприказва. За щастие, Ерин редовно го надхитрява във физическите битки. Те са първенци на випуска си, докато Дейн не поставя всичко на карта, а Ерин бива неволно въвлечена във фиаското. Когато на двойката е наложено групово наказание се заформят неочаквани приятелство и романс. Но и Дейн, и Ерин крият опасни тайни, а двамата са свързани по начин, по който не са си и представяли…

Пак се забавих с ревюто на тази книга и спомените ми се поразмиха. Затова ще се наложи да се задоволите с доста лаконични впечатления.

Този роман е от онези, за които пиша ревюта най-трудно. Не е нещо умопомрачително и земеразтърсващо добро. Няма да ви го хваля и препоръчвам. Но не е и от онези книги, за които ме сърбят слюнчените жлези, за да ги изтролирам надълго и нашироко. „Академия 7“ е някъде по средата – нито добра, нито лоша. Посредствеността в моя свят е вероятно по-голям грях и от пълната некадърност, защото тези произведения с времето се сливат в едно голямо, безцветно и незапомнящо се нищо…

И все пак, трябва да бъда обективна. Този роман е сред по-добре написаните книги, които съм чела от категория „нищо особено“. Ако взема под предвид и опита на авторката, който е доста скромен, то си е много добро постижение. За съжаление не останах особено доволна от историята и най-вече от развитието й.

Разкази и други животни – част 1

Миналата седмица ме тръшна вирусът, дето обикаля напоследък. Крива нива! С хрема много трудно се чете от какъвто и да било носител. Затова четох разкази. Най-вече. И защото имаше няколко, които „отлагам“ от години. Идеята да се пишат ревюта за разкази ми е леко в разрез с разбиранията, но си има и своите поддръжници. И така, ето какво мисля за прочетеното:

„Земен посев“ от Памела Сарджънт – Посеви #1

Корабът лети с бясна скорост през космоса. Дълбоко във вътрешността си носи семената на човечеството. Изстрелян от народа на умиращата Земя преди повече от век, с мисията да открие пригоден за живот свят за децата – петнадесетгодишната Зохерет и спътниците й – които корабът създава от генетичните си банки. За Зохерет и спътниците й Корабът е бил майка, баща и любящ наставник, подготвяйки ги за най-трудното им предизвикателство – да оцелеят със собствени сили на необитавана планета, без закрилата на Кораба. Този ден вече е почти настъпил… но готови ли са те да напуснат Кораба? Корабът измисля тест. И изведнъж, инстинктите, които са били латентни за повече от сто години, надделяват. Зохерет наблюдава как приятели се отчуждават … или стават врагове. Ще успеят ли Зохерет и спътниците й да преодолеят най-голямата пречка за оцеляването на човешката раса – самите себе си.

Не се бъркайте от заглавието, не съм решила да се отдам на аграрна дейност. Просто не ми хрумна нищо по-добро и близко като превод на заглавието. Ако има несъгласни – моля, оставете коментар с вашето предложение.

Нямам идея как точно се нарича специфичния жанр, в който трябва да се постави книгата. В главата ми изниква „социална фантастика“. Не съм „експрес“ и нямам идея от точната класификация на горепосоченото. Аз си го тълкувам като фантастика, която е фокусирана върху човешката същност – психология, философия, морал, общество и история. И не, книгата не е някаква дистопия, поне на мен ми се струва далеч и от този жанр. Действието се развива в космоса, има и много, много екшън. Ще оставя на професионалните литературни критици точно да класифицират този роман. Аз бих казала, че е една от най-смислените фантастики, които някога съм чела.

И както често се случва, освен че е увлекателна и богата на теми за размисъл, тази книга е и адски депресираща. Отново да спомена специфичния жанр – за мен той е като кънтрито на литературата. За обикновения селяндур, това е музика, на която кротко (или не дотам) да се напиеш в единствената кръчма в радиус от 50 км от къщурката ти. Но, не дай боже, да си малко по-дълбокомислен или в криво настроение, тази музика може направо да те смачка. Според една статистика кънтри музиката е причинила най-много самоубийства, в сравнение с останалите стилове.

Е, за мен този тип литературни произведения действат по идентичен начин на съзнанието ми. Ако сте сред хората, притежаващи интелект над средното ниво, ако живота у нас (и по принцип) ви отчайва, ако имате склонност да задълбавате в нещата, които четете, или суицидни наклонности – моля, не четете тази книга. Или поне я отложете за момент, когато сте в по-добро настроение. Защото „Земен посев“ е до болка истински и правдоподобен роман за същността на човечеството. Роман, който уж лековато, но безкомпромисно прави дисекция на всичко добро и лошо в психологията ни. Роман, който рисува едно много логично бъдеще, в което хората са на светлинни години (буквално) от съвременната ни действителност, но и същите, каквито са били още от каменната ера. Роман за мечтите и за грешките, за любовта и предателството, за надеждата и за болката и за всичко, което ни прави човешки същества…

петък е…

Понеже е ден за красиви и оригинални корици, реших да ви предложа тези на новите издания на поредицата, известна до скоро като „Кожодери / Skinners“ на Робин Васерман. Не знам по какви точно причини, но вече поредицата и книгите са преименувани. Но при всички случаи, одобрявам новите корици, които със сигурност са страхотен триптих и много добро представяне на тази трилогия. Трябва да отбележа, че и съдържанието на романите си заслужава, и може би някой ден ще ви запозная и с него…

автор: Робин Васерман / Robin Wasserman
поредица: „Рязко събуждане / Cold Awakening“ aka „Кожодери / Skinners“
издател: Simon Pulse
дата на издаване: октомври 2011

„Анклав“ от Ан Агирре – Рейзърленд #1

ДОБРЕ ДОШЛИ В АПОКАЛИПСИСА В света на Дюс (чифте, двойка в тесте карти за игра) хората печелят право на име, само ако оцелеят през първите си петнайсет години. До тогава, всяко безименно „келеме“ бива обучавано за една от трите групи – „Разплодители“, „Строители“ или „Ловци“, които се различават по бройката белези на ръцете си. Дюс иска да стане „ловджийка“ откакто се помни. Като ловджийка, призванието й е просто – да се осмели да излезе в опасните тунели, извън анклава и да набавя месо, за да изхранва останалите, докато избягва свирепите чудовища, известни като „Уродите“. Тя цял живот се готвила за тази цел и нищо не може да я спре, нито дори красивия, саможив „ловец“, наречен Фейд (избелял). Когато загадъчното момче става неин партньор, проблемите на Дюс едва са започнали. В подземията всяко отклонение от правилата се наказва бързо и строго, а Фейд не обича да следва заповеди. В началото тя го мисли за луд, но щом смъртта започва да дебне около убежището им и става ясно, че старейшините не винаги вземат правилните решения, Дюс започва да се чуди, дали пък Фейд не е прав. Партньорът й я обърква: тя не е срещала момче като него, така умел, когато я докосва нежно, колкото и когато използва ножовете си със зверски финес. Заедно с промените в мирогледа на Дюс, се измества и балансът в постоянната им битка за оцеляване. Безумните „уроди“, навремето смятани за опасни, единствено заради многочислеността им, започват да проявят хитрост и стратегическа мисъл, но старейшините отказват да се вслушат в предупрежденията. Въпреки надвисналата угроза, анклавът продължава да се доверява на статуквото и даването на неизбежни жертви. Независимо от усилията й, Дюс не успява да възпре вълната на мрака, която я понася надалеч от единствения й познат свят.

Ох, понякога си мисля, че трябва да ми плащат вредни за прочита на напоследък издаваните книги. Или поне да ми дават кисело мляко. Е, в една различна вселена, може би ми плащат за читателските ми словоизлияния, но не и тук и сега…

Откога не бях чела юношеска дистопия… Ха-ха! Казах ли ви вече, че дистопиите са новите вампири? Рийд енд уийп! Енд би афрейд, би вери афрейд!

Горното само показва в какво умопомрачение съм след изчитането на поредните „нови Игри на глада“. Това книжле ми се наби в очите, още когато прочетох „Игрите“. Но не се подлъгах, браво на мен! Но напоследък забелязах, че заглавието е влязло в оборот в нашенското интернет пространство и се обсъжда по разни форуми и блогове. Та, така и така бях готова на всякакви саможертви за верните ми читатели. А и реших, че след предишната книга, не може да стане по-зле…

Е, в интерес на истината, не стана по-зле. Но не беше и много по-добре. Най-малкото книгата се оказа в доста по-различен жанр, а може би оттам тръгнаха проблемите ми с нея…

„Отклонение“ от Вероника Рот – Отклонение #1

В дистопийния Чикаго на Биътрис Прайър, обществото е разделено на пет факции, всяка от които, отдадена на изграждането на определена добродетел – „Прямите“, „Самоотвержените“, „Дръзките“, „Дружелюбните“ и „Ерудитите“. На посечена дата, всяка година, всички шестнайсетгодишни трябва да изберат факцията, на която ще се посветят до края на живота си. За Биътрис, изборът е между това да остане със семейството си или да бъде себе си – не може да получи и двете. Затова тя прави избор, който изненадва всички, дори и самата нея. По време на жестоката надпревара по време на последвалата инициация, Биатрис избира името Трис и се бори да открие кои са истинските й приятели… и как точно романсът с понякога очарователното, а понякога вбесяващото я момче, се вписва в живота, който е избрала. Но Трис си има и тайна, която е скрила от всички, защото е предупредена, че тя я обрича на смърт. А когато открива, че назряващ конфликт заплашва устоите на привидно идеалното й общество, тя разбира, че тайната й, може да й помогне да спаси любимите си хора… или пък да я унищожи.

И като сме подкарали юношеските дистопии… Явно дистопиите са новите вампири сред тийн литературата. И всичко заради „Игрите на глада“. Но ако последните са страхотна трилогия, обмислена и написана с много старание и талант, то повечето от последвалите я поредици са меко казано слаби.

Моля, върнете ми вампирите! Не мога повече да понеса, всяка повярвала в себе си писателка да си въобразява, че ще създаде следващата Катнис. Кажете не на пишман-фантастките!!!

петък е…

заглавие: „Метеж / Insurgent“

автор: Вероника Рот / Veronica Roth

поредица: „Отклонение / Divergent“ #2

издател: Katerine Tegen Books

дата на издаване: очаква се през май 2012

„Гори ярко“ от Мариан де Пиер – Нощни създания #1

В света на неприлични тайни и смъртоносни удоволствия, се появява момиче, чиято невинност може да се окаже най-силното й качество. В Иксион музиката и купоните са единствената ни религия. Тъмнината е нашето убежище. Имаме малко правила, но те са непоклатими… Ретра не иска да заминава за Иксион, островът на вечната нощ, вечната младост, който никога не спи. Ретра е „Затворена“ – затворени съзнания, затворено общество. Тя не жадува за купони и наслади, приключения и свобода. Но преди две години, брат й Джоуел заминава за Иксион и Ретра е решена да го открие. Противопоставяйки се на силната болка от нейната „заповедническа превръзка“, за да избяга от единствения дом, който е имала, Ретра отплава на баржата, която ще я отведе при брат й. Когато не успява да открие Джоуел, Ретра се оказва дълбоко притеглена в упойващия свят на Иксион. „Ела при мен“ шепне гласът в съзнанието й. Кой са „Зрелите“, загадъчните пазители на Иксион? Какви са „Нощните създания“, които Ретра вижда в сенките? И какво се случва с онези, които стават прекалено стари за Иксион? Ретра ще открие, че Иксион крие наслади, но тайните му са смъртоносни. Дали приятелството и образуването на вечна връзка с един от „Зрелите“ ще са достатъчни, за да я спасят от мрака? Слушайте внимателно, прилепчета. Горете ярко, но не се отклонявайте от пътя. Помнете, когато живееш сред тъмнината, също така съжителстваш със създанията на мрака.

Има нещо странно в Австралия. И не, не визирам птицечовката. Има нещо странно в начина, по който ме докосват австралийските фантасти.

Първо, ако досега не сте научили, аз рядко чета фантастика, още по-рядко наистина харесвам тази, която все пак успея да прочета. Напоследък, покрай бума на юношеските дистопии, май прочетох повечко фантастика. Някои книги и автори наистина заобичах.

Трябва да спомена и че рядко обръщам чак толкова внимание на народността на автора. Трябва някъде специално да е упоменато или пък наистина да ме впечатли, за да си направя труда да потърся и запомня тази информация. Следователно е доста любопитно, че това се случи с авторката на въпросната книга, чието име по никакъв начин не ми звучи австралийско, и искрено се надявам да съм го транскрибирала правилно.

Та към въпросните австралийски фантасти, в скромния ми списък се мъдри авторът на най-любимото ми сред всичко досега прочетено – Джон Броснън с трилогията „Небесните господари“. Тази година в графата добавих и Скот Уестърфелд, който макар и всъщност да е американец, по една или друга причина, аз числя към жителите на този странен континент.

Изключително странно се получи, че още преди да потвърдя народността на Мариан де Пиер, и преди изобщо да бъда наведена на гореизложените мисли, книгата „Гори ярко“ ми напомни именно за горните автори и произведенията им. И ми хареса също толкова много…

„Играта на Ендър“ от Орсън Скот Кард

За да успеят да изградят сигурна защита срещу следващата атака на враждебна извънземна раса, правителствените служби развъждат деца-гении и ги обучават за войници. Гениалното момченце Андрю Уигин – Ендър живее с грижовните си, но дистанцирани родители, садистичния си брат Питър и човекът, когото обича повече от всекиго – сестра му Валънтайн. Питър и Валънтайн са били кандидати за програмата за обучение на войници, но не са се класирали, младият Ендър е онзи Уигин, призован в Бойната академия в орбита, за да бъде подложен на суровите военни тренировки. Способностите на Ендър го правят лидер в училище и уважаван в „стаята за битки“, където децата на игра участват в битки при нулева гравитация. И въпреки това, израствайки в изкуственото общество от млади войници, Ендър жестоко страда от изолацията, съперничеството на връстниците си, натискът на възрастните учители и разтърсващия страх от извънземните нашественици. Психологическите му битки се водят срещу самотата, тревогите, че се превръща в жестокия брат от спомените си, и разгарящия се пламък на привързаността към любимата сестра. Дали Ендър е генералът, от когото се нуждае Земята? Но Ендър не е единственият резултат на генетичните експерименти. Войната с „буболечките“ бушува от сто години, а търсенето на перфектния военачалник е в сила от почти същото време. По-възрастните брат и сестра на Ендър са също толкова необикновени като него, но по съвсем различни начини. Помежду трима им се крият способностите да преобразят света. Ако, разбира се, светът оцелее.

Иска ми се да започна година с положително ревю. И какво по-добро начало от последната книга за отминалата 2011? При това роман, който веднага се нареди сред любимите ми заглавия и е една от най-страхотните книги, които съм чела…

Открих книгата случайно, малко след като прочетох „Игрите на глада“. Както не веднъж съм споделяла, рядко чета фантастика. Много съм капризна към този жанр, повечето му книги са ми скучни или отнесени, а много са писани по-скоро за мъже, да не кажа момченца. А пък напоследък предпочитам книги с жена главен герой. И изобщо, намерих си доста причини да съм скептично настроена към този роман. Съответно „Играта на Ендър“ отлежа доста дълго в стека с книги за прочит. Добре че по празниците пътувах и се оказах с малко варианти за четене, та най-сетне дойде времето и на Орсън Скот Кард.

За кой ли път съжалих, че толкова дълго време пренебрегвах книгата. Защото тя се оказа освен изключително интересна и добре написана, страшно смислена, многопластова и богата на теми за размисъл. Една от онези книги, които може дълго и нашироко да анализирате, да обмисляте и обсъждате една или друга част от сюжета, да препрочитате и никога да не ви омръзне. Честно, в момента изгарям от желание да я прочета отново, да не говорим за останалите романи и разкази от сагата. Спира ме единствено притеснението, да не би следващите книги да ме разочароват по някакъв начин – с такова велико начало е почти невъзможно да напишеш достойно продължение, да не говорим за цяла сага. Но това е предмет на бъдещи ревюта.

И ако моето мнение не ви е достатъчно, за да прочетете „Играта на Ендър“, то трябва да отбележа, че този роман и продължението му „Говорителят на мъртвите“ печелят в две поредни години „Хюго“ и „Небюла“. А това дори за скептиците като мен е внушително.

петък е…

заглавие: „Questing Beast“ – разказ

автор: Илона Андрюз / Ilona Andrews