„Целувка от сенки“ от Лорък К. Хамилтън – Мери Джентри #1 – откъс

„Целувка от сенки“
Лоръл к. Хамилтън

– 1 –

Двайсет и три етажа над земята и всичко, което можех да видя през прозорците беше сива мъгла. Могат колкото си искат да го наричат „Града на ангелите”, но ако навън имаше ангели, сигурно летяха на сляпо.

Лос Анджелис[1] е място където хората – с крила или без – идват да се крият. Да се крият от други, да се крият от себе си. Аз бях дошла, за да се скрия и бях успяла, но взирайки се навън в плътния, мръсен въздух, поисках да си ида у дома. У дома, където въздухът бе син през повечето време и не трябваше да поливаш земята, за да накараш тревата да поникне. У дома беше Кахокия, щат Илинойс, но не можех да се завърна, защото роднините ми и техните съюзници биха ме убили, ако го направех. Всеки иска да израсне като принцеса на феите. Повярвайте ми. Надценяват го.

На вратата на кабинета се почука. Тя се отвори преди да мога да кажа нещо. Шефът ми, Джереми Грей[2], стоеше на прага. Той беше нисък, посивял мъж, висок метър и петдесет – с два сантиметра по-нисък от мен. Беше целият в сиво – от тъмния си костюм Армани до ризата и копринената вратовръзка. Единствено обувките му бяха черни и лъскави. Дори кожата му беше в еднообразно бледо сиво. Не от болест или напреднала възраст. Не, той бе в разцвета на силите си – съвсем малко над четиристотин годишен. Имаше леки бръчици около очите и покрай тънките си устни, които го караха да изглежда зрял, но никога нямаше да бъде стар. Без намесата на кръв от смъртен или доста сериозно заклинание, Джереми би могъл да живее вечно. На теория. Учените твърдят, че след пет милиарда години слънцето ще се разшири и ще погълне Земята. Феите няма да преживеят това. Ще умрат. Дали пет милиарда години могат да се броят за цяла вечност? Не мисля така. Но пък са достатъчно близо, за да накарат нас, останалите, да завиждаме.

„Кръвта на вещицата“ от Аня Баст – Магьосници на елементите #2 – откъс

„Кръвта на вещицата“
Аня Баст

– 1 –

„КАК ДА ЗАЛОВИМ МАГЬОСНИК“ ЗА НАЧИНАЕЩИ. ИЗАБЕЛ МОЖЕШЕ да преподава този предмет.

Клубната музика вибрираше през тялото на Изабел. Притворила очи, тя поклащаше бедра, танцувайки повече в такт с приливите и отливи на едва доловимите емоции, които я обкръжаваха, отколкото с ритъма. Опиянена от морето от еуфория и похот, тя позволи на изкусителната, първична плетеница да я накара да се почувства свободна за няколко благословени мига.

Капанът, който тя бе заложила за магьосника, улови и нея самата.

Мъжки ръце обгърнаха кръста й. Стройно, мускулесто тяло се притисна изотзад в нейното. Тя познаваше този допир, тези ръце и тънкия, дървесен аромат на скъпия му одеколон. Беше магьосникът, когото тя дебнеше. Онзи, който я мислеше за жена като всяка друга. Очите й се отвориха – мигът на спокойствие се стопи, заради присъствието му.

Всеки, който можеше да зърне лицето й, щеше да забележи отвращението преминало в изражението й, преди да извие устни в предизвикателна усмивка. Тя се облегна назад в прегръдката на Стефан Фушо. Той я поклащаше назад-напред, променяйки люлеенето на тялото й в такт с музиката. За щастие, Стефан не притежаваше емпатия. Не можеше да усети, ненавистта й към допира му.

Някъде наблизо проблесна фотоапарат, после още един. Папараци. Медиите обожаваха Стефан – ултрабогатият плейбой. Всяка жена, с която той излизаше, бе обект на особен интерес. Изабел бе съумяла да се задържи в обятията му по-дълго от повечето. Тя бе мистериозната, червенокоса, зеленоока жена, за която никой репортер не успяваше да намери достатъчно информация. Изабел бе платила доста пари, за да го постигне. Беше вложила също доста усилия, за да заинтригува Фушо за по-дълго време. С много планиране бе достигнала до тази нощ. Разбира се, фотографите не знаеха, че тя е вещица, а Стефан – магьосник. Това бяха тайни, които бяха по-добре да останат скрити от немагическото население. Това бе единственото, за което и Сборището, и контролираният от магьосници кабал Дъскоф бяха на едно мнение. Непритежаващите магия бяха в пъти по-многобройни от тези с магически способности, а – в исторически план – показваха голяма кръвожадност, спрямо тези, които сметнеха за различни.

„Кръвта на вещицата“ от Аня Баст – Магьосници на елементите #2

Водната вещица Изабел Новак винаги е водела хаотичен, скитнически живот. Но животът й излиза извън контрол, когато сестра й – и нейна единствена приятелка и емоционална поддръжка – е убита от демон. Водена от скръбта и желанието за отмъщение, тя обръща гръб на Сборището и свещеното им правило: не наранявай другиго… Изабел за пръв път среща Томас Монахан, когато живее на чиста ярост и тъга, черпейки сила от болката си… и опитвайки се да замрази до смърт магьосника, когото държи отговорен за смъртта на сестра си. Заедно те сключват неудобно съглашение, за да издирят и унищожат демон с нечувана мощ. Като глава на Сборището, земният вещер Томас трябва да смекчи тъмните импулси на Изабел, но самото му присъствие разбужда скрити желания, каквито тя не е изпитвала дотогава…

Първо, държа да предупредя, че книгата е за лица над 16 години. Следователно, ако не сте над тази възраст, няма смисъл да четете това ревю, защото книгата не е за вас. Второ, ако трябва съкратено да изразя впечатленията си за книгата: посредствена, с интересни моменти, но като цяло скучна и не малко предвидима. С три думи: не съм доволна.