Начало > книги, на английски, на български, препрочетено > „Слънчице“ от Робин Мак Кинли

„Слънчице“ от Робин Мак Кинли


"Слънчице" от Робин Мак Кинли

Всички я наричат „Слънчице“. Тя работи неуморно в семейното кафене, приготвяйки знаменитите си „Канелени рулца, големи колкото главата ви“, „Горчивата шоколадова смърт“, „Карамеленият катаклизъм“ и други специалитети от тип „смъртта на диабетика“, които привличат клиентите. Щастлива е в пекарната си, която пастрокът й изгражда специално за нея, но понякога се чувства, сякаш трябва да има и живот извън кафенето.

Една вечер тя отива с колата си до езерото, за да бъде далеч от семейството си, за да остане насаме. От години не е имало никакви проблеми на езерото. Но тази вечер, Слънчице я очакват неприятности. Тя е отвлечена от банда вампири, които я приковават на стената на изоставено имение, на ръка разстояние от фигура, помръдваща на лунната светлина. Слънчице знае, че той е вампир, а тя е вечерята му. И все пак, когато зората изгрява, той все още не се е опитал да я нарани.

А сега той се нуждае от помощта й, за да преживее деня…

Прочетох тази книга в самия край на лятото – изтегната на терасата във вече прохладните нощи, все още лекувайки кожата си от болезнените слънчеви целувки. По това време книгата ми се стори точно навреме, чудесно се вписа в сезона и настроението, което ми носеше той. Е, доста време мина оттогава, а аз така и не ви донаписах ревюто. Но с оглед бялата, пухкава приказка и пътната обстановка навън – сега му е времето!

Всъщност, прочетох книгата за първи път доста отдавна. Препоръчаха ми я в любимата ми книжарница. Още когато излезе на българския пазар през 2007 г. под умопомрачителното заглавие „Съншайн“ ?! Тогава не харесах книгата. Или поне не я харесах достатъчно. Почувствах я някак странна, със странно темпо, странно описан свят, странни герои и развитие… Не съм сигурна, дали българският превод има вина за това или просто не бях дорасла за книгата. А може да е защото тогава тъкмо бях открила „Патрулите“ на Лукяненко, „Анита Блейк“ на Лоръл К. Хамилтън – все книги с много екшън, много действие и ясно изразен сюжет. До тях по-мудноватата „Слънчице“, наситена с вътрешните размисли на главната героиня, по-малкото екшън, странните взаимоотношения между героите и липсата на завършеност в някои от тях, ми се видя по-тежка, чудата, незадоволителна.

Но тази година реших, че имам нужда от именно такова по-меланхолично четиво. Колкото и странно да е, при положение, че не съм любител на слънцето, този роман успя да ме накара да му се наслаждавам и да оценя ласките на лъчите му в настъпващата тогава есен. Не си падам и по прекалено „женските“ книги, изпълнени с вътрешни дилеми и монолози. Но „Слънчице“ нито ме отегчи, нито ме накара да се чувствам като литературна кифла. Радвам се, че отново посегнах към книгата, този път на английски. Няколко години по-късно, с милион преживявания по-зряла, с доста повече прочетени книги и с напълно различна нагласа, аз просто се влюбих в романа на Робин Мак Кинли!

„Слънчице“ е ърбън фентъзи в най-чистия му вид (което, с оглед на жанра, е оксиморон), ърбън фентъзи такова, каквото трябва да бъде, каквото трябва задължително да прочетете, ако сте почитатели на този тип литература. Самостоятелен роман, със сложен и чудесно изграден и описан свят, в който магията, свръхестественото и настоящето съществуват заедно. Свят в близкото бъдеще, носещ последствията от магическа война. Свят с щипка фантастика, малко от атмосферата, характерна за комиксите. Свят със супернадарени човешки и не напълно същества, с чудовища, злодеи, но и с обикновени (като същност) хора, като мен и вас, които напук на цялата тази лудница се опитват да водят нормален живот. Книга с по малко от всичко – екшън, драма, романтика, съспенс, ужас… Но най-вече книга написана с много любов и фантазия, едновременно съвременна и фантастична.

Главната героиня Рей, наричана от всички „Слънчице“, е една напълно обикновена жена. Има простичък живот, разграфен между работата си в семейното кафене и малкото свободно време с гаджето си Мел, семейството си, неколцината приятели. Има простички мечти – да се наспи, да се сдобие с поредната „вампирска“ книга, да създаде поредния си сладкарски специалитет, да открие себе си… И една вечер, напълно случайно (или напълно нарочно и съдбоносно), просто й избиват чивиите и те решава да се отдели за малко от утъпкания коловоз на ежедневието си и да глътне малко въздух насаме. Разбира се, както често се случва в живота и литературата, точно оттук започват неприятностите й. Тя бива заловена от група вампири и поднесена за вечеря на техния пленник, също вампир. И този ужас е само началото на приключенията на Рей, която тепърва ще трябва да открие, че света, в който живее, съвсем не е толкова праволинеен, колкото тя си е мислела. Ще открие различните нюанси на сивото, в досегашния си черно-бял живот. Ще преосмисли отношението си към хората, към чудовищата, към себе си. Ще разбере, че веднъж попаднала във водовъртежа на съдбата, не може да се върне или забрави случилото се, а се налага да извърви пътя докрай или да бъде премазана от останалите пътуващи заедно и срещу нея. Ще си спомни миналото си, ще открие дълбоко скрити тайни и сили. Ще намери нови приятели и съюзници, но и врагове. И най-накрая, но не и по важност – ще се опита да разбере, коя е тя и какво е мястото й в този магически свят.

Робин Мак Кинли чудесно и пространствено описва и свръхестествения си свят и героите си. Книгата е изпълнена с най-различни същества и паранормални способности. За любителите на класическата готик литература, вампирите са си добрите стари чудовища, или поне повечето от тях. За любителите на комиксите има много приятни свръхестествени герои, малко в стил „X-Мen“. Всичко в света на Слънчицето е описано с много любов и старание и е предадено през емоционалния поглед на героинята. Останалите второстепенни герои са доста и най-разнообразни. Дори и да се появят за съвсем кратко, всеки от тях има своя характерен принос за света и сюжета и прави книгата така добра.

Много приятни бяха „кулинарните“ отклонения в книгата. Внимавайте, не четете „Слънчице“, ако сте на диета. Сладкишите на Рей с чудати имена са така добре поднесени, че дори и като мен да не сте любители на сладкото, няма начин да не не разровите хладилника за поне парченце изостанал шоколад. Рядко ми се случва до такава степен да харесам някое литературно ястие, че да закопнея да го опитам. Тук Слънчицето направо ме омагьоса със „Смъртта на Марат“. Отделно, авторката чудесно описва магията на готвенето и създаването на храна, като вид грижа за околните – всичката любов, фантазия и старание, които Слънчицето влага в специалитетите си, в малката си, нагорещена пекарна, личат от страниците и ви карат да я заобичате. Но бъдете спокойни – не става дума за книга на Лаура Ескиавел, със сигурност няма да сбъркате романа с рецептурник.

Когато четох за пръв път „Здрач“ на Стефъни Майър, се сетих именно за „Слънчице“. В онези сцени, когато Едуард наблюдава как бела спи Бела, скрит в сенките на спалнята й. А и с цялата любов на Бела към книгите, макар да признавам – Рей има по-приятен и оригинален литературен вкус. Та, не че казвам, че г-жа Майър е преписвала – нищо подобно. Просто открих аналога с романа от това ревю. В този ход на мисли романтиката на Робин Мак Кинли ми е много по-приятна. Тук вече говорим за книга за по-възрастни читатели, за малко по-зрели виждания, чувства, присъщи на героиня, която е жена, а не тийнейджър. Дори има няколко сцени, които са доста откровени. Но те не са някакви кулминации в сюжетното развитие или отношенията между героите. По-скоро са неделимо цяло с историята, емоционалността на героинята и напълно нормална част от живота и връзките на нормалните хора. Неизбежно трябва да спомена и наличието на романтична нишка в сюжета и дори на нещо като любовен триъгълник. Но книгата е далеч от свръхестествения романс, а тези части от нея са по-скоро поредните щрихи, които да опишат и създадат главната героиня. „Слънчице“ е дотолкова романс, колко „То“ на Стивън Кинг е детска книга.

Ако мога да сравня книгата със стила на някой автор, то странно, още от първия ми прочит, я сравнявах с творчеството на Лъвкрафт. Ако патриархът на ужаса имаше женски двойник, притежаваш способността да опише женската емоционалност, несигурността и променливите настроения, романтиката и еротизма, любовта към сладкишите, цветята, слънцето, красотата на простичките неща в живота… то под перото й щеше да се роди именно „Слънчице“. Книга с ужасяващи, неописуеми (и неописани) същества и събития, със страх и недоизказаност. Със стил, който създава чувството за безвремие, за меланхолия и на моменти мудност. Със сюжет, в който не липсва действие и екшън, но в крайна сметка е доминиран от личните преживявания на главния герой, който води борба не толкова с чудовищата, колкото със собствените си страхове, комплекси и емоции. И точно с присъщата на Лъвкрафт незавършеност, липсата на ясна развръзка и категоричност, недоизписаните картини, мъгливите намеци, които оставят на читателя сам да създаде образът, който най-добре да му въздейства, сам да открие обяснението, което най-логично пасва на действието и завършекът на историята, и сам да намери своето продължение на сюжета в сънищата или пък в кошмарите си.

В този ред на мисли е и избраният ми цитат от книгата:

… Четенето на страшни книги е чудно успокояващо, през повечето време: то показва, че поне още някой – авторът – си е представял също толкова ужасни неща както и вие. Лошото е, когато авторът измисли нещо, за което все още не сте се сетили.

Мислех си, че е лошо, когато само четях неща, за които не бях и помисляла.

И дори тогава, знаех, че понякога е още по-зле, когато авторът ви остави на въображението ви.

Но май пак се отплеснах. Може би не е добре да търсите чак пък толкова възвишеност и метафоричност в книгата. Тя би могла да се чете и просто като завладяваща свръхестествена история, с не малко хумористични нотки, със забавни герои, с красиво описани сцени и интригуващ сюжет. Оставям на вас сами да откриете вашето „Слънчице“ и как ще ви докосне.

Както вече казах, книгата отдавна е издадена и на българския пазар от издателство „Изток-Запад“. Нямам идея за качеството на превода, тъй като по онова време, все още не бях започнала да чета стабилно на английски, камо ли да мога да оценя доколко добре се е справил преводачът. Със сигурност прави впечатление българското заглавие „Съншайн“, което по мое мнение е напълно излишно използване на чуждица и откъм сюжет, и откъдето и да го погледнете. Другото отблъскващо нещо е уникално смотаната българска корица, която (най-вероятно) е крайно неуспешен опит за копиране на оригиналната корица. Но въпреки тези косвени недостатъци, все пак книгата си заслужава да бъде прочетена.

На изпроводяк ще ви оставя с думите на Нийл Геймън за този роман. По принцип не се доверявам на хвалби за книги от други автори – повечето се пишат от куртоазия и по настояване на издателствата. Отделно не съм фен на г-н Геймън. Не че не го харесвам, просто все още не съм чела негови книги. Но все пак съм наясно с огромния му брой почитатели, не малко от тях мои приятели. Защо да ви споделям мнението му? Защото той най-точно и кратко е изразил всичко онова, което се опитах да ви споделя по-горе:

… Това е забележително произведение. Завладяващо, смешно, каращо ви да четете страница след страница, почти перфектен екземпляр на магическа литература, съществуващ, малко или много, на нетипичния кръстопът на „Шоколад“, „Интервю с вампир“, „Мизъри“ и приказката за Красавицата и Звярът. Не е точно научна фантастика и всъщност не е хорър, и е само отчасти любовна история, и е и трите едновременно, докато все пак е солидно фентазийно. Освен това прави онова приятно нещо, когато авторът предположи, че читателите му са умни, и се отнася към нас, сякаш сме умни, а ние мъркаме и ставаме още по-умни и се стараем да го правим…

оригинално заглавие Sunshine
автор Robin McKinley
издател Berkley
дата на публикуване септември 2003
бг издател Изток-Запад
сходни книги
възрастова насоченост Откъм откровен изказ и някои по-хорър елементи, бих дала 14+. Има няколко по-еротични момента, но според мен не трябва да притесняват никого. И все пак, за пуританите: 16+
оценка
Advertisements
  1. 22 декември, 2011 в 14:38

    На мен ще ми допадне ли или ще ми дойде мудно?

    • 22 декември, 2011 в 14:49

      Ох, вай, въх… Не знам как да ти отговоря. Според мен има шансове да ти допадне, зависи на каква вълна си в момента. Не е толкова екшън, като при Илона Андрюз. На мен ми наподоби доста Мърси Томпсън, мисля, че нея я харесваш. Имам силни подозрения, че си чела къде-къде по-мудни книги от тази.

      Пък и не съм сигурна, че точно мудността е най-голямата пречка. Просто е малко по-отвеяна, по-меланхолична, по-сюреалистична някак книгата. Не знам как да го обясня усещането.

      Единственият начин е да пробваш.

  2. 22 декември, 2011 в 15:33

    О, ще… след подобно сравнение. Само, че не знам кога точно ще ми отвори прозорец за тая работа.

    • 22 декември, 2011 в 16:58

      Е, хубавите неща става с времето си 🙂

      Дано не съм те заблудила. Знаеш, всеки си възприема книгите различно. Но пък дори и да не ти хареса, пак би ми било интересно да споделиш мнение, когато и ако я прочетеш.

  3. 3 януари, 2012 в 15:20

    Това звучи доста интересно. Ще си я запазя за по-меланхоличните моменти. 🙂

  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: