Начало > книги, на английски, прочетено > „Играта на Ендър“ от Орсън Скот Кард

„Играта на Ендър“ от Орсън Скот Кард


"Ender's Game" by Orson Scott Card

За да успеят да изградят сигурна защита срещу следващата атака на враждебна извънземна раса, правителствените служби развъждат деца-гении и ги обучават за войници. Гениалното момченце Андрю Уигин – Ендър живее с грижовните си, но дистанцирани родители, садистичния си брат Питър и човекът, когото обича повече от всекиго – сестра му Валънтайн. Питър и Валънтайн са били кандидати за програмата за обучение на войници, но не са се класирали, младият Ендър е онзи Уигин, призован в Бойната академия в орбита, за да бъде подложен на суровите военни тренировки.

Способностите на Ендър го правят лидер в училище и уважаван в „стаята за битки“, където децата на игра участват в битки при нулева гравитация. И въпреки това, израствайки в изкуственото общество от млади войници, Ендър жестоко страда от изолацията, съперничеството на връстниците си, натискът на възрастните учители и разтърсващия страх от извънземните нашественици. Психологическите му битки се водят срещу самотата, тревогите, че се превръща в жестокия брат от спомените си, и разгарящия се пламък на привързаността към любимата сестра.

Дали Ендър е генералът, от когото се нуждае Земята? Но Ендър не е единственият резултат на генетичните експерименти. Войната с „буболечките“ бушува от сто години, а търсенето на перфектния военачалник е в сила от почти същото време. По-възрастните брат и сестра на Ендър са също толкова необикновени като него, но по съвсем различни начини. Помежду трима им се крият способностите да преобразят света. Ако, разбира се, светът оцелее.

Иска ми се да започна година с положително ревю. И какво по-добро начало от последната книга за отминалата 2011? При това роман, който веднага се нареди сред любимите ми заглавия и е една от най-страхотните книги, които съм чела…

Открих книгата случайно, малко след като прочетох „Игрите на глада“. Както не веднъж съм споделяла, рядко чета фантастика. Много съм капризна към този жанр, повечето му книги са ми скучни или отнесени, а много са писани по-скоро за мъже, да не кажа момченца. А пък напоследък предпочитам книги с жена главен герой. И изобщо, намерих си доста причини да съм скептично настроена към този роман. Съответно „Играта на Ендър“ отлежа доста дълго в стека с книги за прочит. Добре че по празниците пътувах и се оказах с малко варианти за четене, та най-сетне дойде времето и на Орсън Скот Кард.

За кой ли път съжалих, че толкова дълго време пренебрегвах книгата. Защото тя се оказа освен изключително интересна и добре написана, страшно смислена, многопластова и богата на теми за размисъл. Една от онези книги, които може дълго и нашироко да анализирате, да обмисляте и обсъждате една или друга част от сюжета, да препрочитате и никога да не ви омръзне. Честно, в момента изгарям от желание да я прочета отново, да не говорим за останалите романи и разкази от сагата. Спира ме единствено притеснението, да не би следващите книги да ме разочароват по някакъв начин – с такова велико начало е почти невъзможно да напишеш достойно продължение, да не говорим за цяла сага. Но това е предмет на бъдещи ревюта.

И ако моето мнение не ви е достатъчно, за да прочетете „Играта на Ендър“, то трябва да отбележа, че този роман и продължението му „Говорителят на мъртвите“ печелят в две поредни години „Хюго“ и „Небюла“. А това дори за скептиците като мен е внушително.

Нямам идея как да захвана впечатленията си. Може би от заглавието – в романа се говори много за игри. От една страна за една компютърна игра, с която нашето момче уж се забавлява в почти несъществуващото си свободно време. От друга страна тя е поредното психологическо изпитание, на което е подложен от страна на своите наставници. Но в крайна сметка тази игра се превръща в отражение на психиката на героя и той създава своя мъничък оазис, който го спасява от тежката му действителност. А може и да се каже, че и самата игра изгражда Ендър като човек.

За мен, след поредицата „Дълбината“ на Лукяненко, тази част от сюжета е една от най-добре представените виртуални реалности, включително и с взаимодействието с главния герой, които някога съм чела. Особено съм впечатлена като имам предвид далечната 1985, през която излиза книгата. Е, не очаквайте кой знае какви компютърджийски подробности и дори кой знае каква техническа правдоподобност. Но поне за мен, тази част от книгата бе наистина реалистична, поне откъм човешката и емоционалната си същност.

Но „игрите“ не приключват до тук. Има военни игри в „стаята за битки“, където Ендър и компания се учат да бъдат войници и командири. Има и едни по-различни игри – задкулисните игри, които се разиграват в спалните на Академията. Игри, които малките момчета и момичета, разиграват за да спечелят слава, уважение, приятелство, разплата… Игри, в които залогът често е прекалено висок, а стратегията е също толкова сложна, както във всяка истинска война. В това отношение книгата доста наподобява сюжета на „Повелителят на мухите“ (който признавам засрамено не съм чела).

Изобщо идеята за децата, било то и гениални, които разсъждават, планират и реагират като възрастни, но все пак остават деца, със своите детински схващания за някои неща, е много трудна за възприемане и все пак изключително интересна. Преди време писах един разказ (нищо завършено и публикувано), в който героите са именно деца войници. Тогава се притеснявах от избора си на толкова невръстни герои в такава сериозна тематика. Зачудих се дали наистина е възможно подрастващите да бъдат поставени в тази присъща на възрастните роля. Дали аз, бидейки възрастна, не изкривявам характерите, пречупвайки ги през вече порасналото си съзнание? И доколко е възможен един подобен сценарий, пък макар и в едно бъдеще, където възпитанието и обществото са различни?

Е, в „Играта на Ендър“ този въпрос е още по-належащ. Става дума за 6 (!!!) годишни деца. Тук не говорим за тийнейджъри, като в „Игрите на глада“, а за наистина ранна детска възраст. И ми бе много странно докато четях и си припомнях, че героите са на възрастта на дъщеря ми, а звучат като възрастни. Романът май е отнесъл доста критики именно по този параграф. Но аз имах удоволствието да чета едно по-ново издание, с прекрасен предговор от автора. В него той цитира едно писмо, което е получил от читателка, която е именно дете, при това от онези надарени деца, за които се говори в историята. И тя, заедно с приятелите си от класа си по литература, се съгласява с достоверността на тази част от историята. Е, дори да приемем, че в крайна сметка, авторът е попресилил „гениалността“ на героите си, все пак трябва да приемем, че е емоционално и интелектуално, е крайно възможно тези деца да са много различни от представите ни. Все пак, повечето от нас сме обикновени хора, а Ендър и връстниците му са специално отгледани „деца-чудо“.

Но да се върна на игрите. Защото темата в книгата притежава и много други гледни точки. Има игри, които се играят от възрастните, от правителството, генералите, менторите на Ендър. Те играят с психиката му, обработват го и го превръщат в инструмента, който им е необходим, за да спечелят войната. Често игрите са жестоки, нечестни, но въпреки това необходими. Защото на карта е заложена именно съдбата на човечеството. И тази карта се нарича Ендър Уигин, а той не се бои също да се включи в игрите, наравно с възрастните. Е, няма да ви разкривам кой все пак печели и успява да надхитри останалите. Но със сигурност, тази сюжетна линия е изпълнена с обрати и изненади. И също така носи и богат на философски размишления смисъл. Мога да изпиша тонове на темата доколко е правилен подходът на „възрастните“, доколко е оправдана играта им със съдбата на това дете, пък и на целия човешки свят.

Паралелно се развива и историята на сестрата и брата на Ендър. А те също като него са гениални и имат свои собствени игри. От една страна, тази сюжетна линии на моменти ми се струваше излишна. Или ми бе прекалено откъсната или далечна от историята на Андрю. А после пък ми се стори недостатъчна, сякаш не изцяло завършена и развита. До такава степен харесах Ендър, че тези вметвания ме дразнеха и исках да се върна по-скоро отново в Академията. Често ми се случва, когато се влюбя в даден герой, да ненавиждам паралелно развиващата се история. Но тя все пак е необходима на романа. Разкрива огромна част от света и от съзнанието на децата-гении, но в малко по-различна обстановка. Отделно, говорейки за военна стратегия, е страхотно, че авторът е включил и тази гледна точка. Политическият и обществен ход на една война често се пренебрегва книги с такава тематика, но те са също толкова важни, колкото и реалните бойни стратегии и действия.

Единственото, което не ми се хареса от историята на Питър и Валънтайн, е че очаквах сюжетната им нишка да се преплете малко по-съществено с тази на Андрю. Всъщност, с нетърпение чаках сблъсъка между Ендър и брат му. Е, той се получи, но не се разви според очакванията ми, исках малко по-грандиозен финал на техните отношения. Но дори и пишейки това, осъзнавам, че може би именно така е било правилно да завърши тази история. Все пак, това е една много сериозна книга, а не холивудска мелодрама.

Та, доста изписах за игрите. Много игри, много нещо. Самото четене на книгата бе като една игра на писателя срещу читателя. Тъкмо си мислиш, че си схванал интригата и хода на действието, че можеш да предвидиш как ще реагират героите, и Орсън Скот Кард те изненадва веднага в следващия си ход. Тази книга и историята и бе като една тежка, но увлекателна игра на шах. На няколко дъски. При това срещу много добър съперник. Подобно на най-добрите криминални романи, независимо от съвсем различния жанр, и тук се наложи доста да помисля, за да отгатна края на историята. Е, не познах съвсем. Беше уморително, но безкрайно интересно. Препоръчвам я на всички читатели, които обичат да мислят докато четат.

В светлината на горното, трябва да спомена, че романът е написан като за умни хора. Противно на съвременната мода в литературата, тук няма да ви дообясняват една или друга реплика, или да ви разкриват значението на действията. Всичко е точно написано, в доста стегнат стил и единствено от интелекта на читателя зависи, дали ще схване недоизказаното, прикритото и престореното. Ако даден диалог или реакция ви озадачи, то или е напълно нарочно, или нещо сте пропуснали. Но не очаквайте помощ от автора. Действието е достатъчно задъхано, а игрите така сложни, че ще се наложи сами да се оправяте в сюжета. Книгата изисква определен литературен и чисто интелектуален капацитет. И точно това й е хубавото.

Откъм научно-фантастичната си част, аз поне останах доволна. Не съм голям експерт, но ми се стори достатъчно достоверна, без да навлиза в прекалени подробности или спецификации. Различните технологии са представени ненатрапчиво и стоят напълно на място, а извънземната раса наистина ми се стори чудесна. Въпреки клишето „буболечки“, авторът е съумял да създаде достатъчно интересна раса, която особено с напредването на сюжета, носи своята оригиналност и допринася за не малко от въпросите, които романа повдига.

За мен този роман бе и учебник по стратегия. Като фен на бордови и компютърни игри, книгата страшно ми се услади. Напълно сериозно са описани и обосновани много различни тактики, постановки и дори психологията на битките. Препоръчвам я на всички, които обичат да играят стратегически игри, особено на феновете на СтарКрафт. Мисля, че има какво да научите.

издателство „Ера“ – 2001 г.

книгата в читанка

Не съм сигурна, че успях да ви пиша всичко, което си мислех, докато четох книгата. А и отлагах това ревю достатъчно време, за да съм твърдо решена да го завърша в този доста ранен час. Колкото и да ви разказвам, ще е недостатъчно. Просто трябва да прочетете книгата. За съжаление май на български език е поизчерпана. Или поне аз не можах да си я открия.

И както често се случва напоследък, тъкмо открия някоя книга, а после разбирам, че ще правят и филм по нея. И „Играта на Ендър“ очаква своето холивудско превъплъщение. Е, силно се съмнявам, че толкова силно психологическа книга, ще може да бъде достойно пресъздадена. Прекалено сложна е, изпълнена с размисли или вътрешни преживявания. При това на деца. Подозирам, че ще филмират най-вече екшън частите, но това би било крайно недостатъчно. Но ще видим догодина. Дано поне покрай филма, преиздадат и книгата!

оригинално заглавие Ender’s Game
автор Orson Scott Card
издател Tor Books
дата на публикуване 1985 г.
бг издател
  • Роял-77, Варна – 1993 г. – превод: Виолета Чушкова
  • Ера – 2001 г.
поредица Вселената на Ендър / Enderverse
пореден номер 1
сходни книги Не мога да посоча книга със същия сюжет, но докато четох тази, се сетих за следните заглавия:

възрастова насоченост Според мен е подходяща за всяка възраст, макар и тежката тема, насилието и грубия език. Ако трябва да сложа все пак ограничение, може би 12+
тип поредица Сложна поредица с няколко разклонения и паралелни истории и развиващи се „подпоредици“. Но книгата може спокойно да бъде четена самостоятелно и е сюжетно завършена.
оценка
Advertisements
  1. gost
    18 януари, 2012 в 07:02

    Аз лично бих се съгласил с коментарите в Читанката, според които първите две са много, много добри, а следващите са много, много изсмукани от пръстите. Там вече отпадат трудните моменти, които насищаха първите книги и всичко се развива по доста холивудски начин. 😦

    • 18 януари, 2012 в 18:24

      Ами това може би е детската болест на големите поредици… За мен „Играта“ е доста завършена като история и не знам точно в каква посока ще тръгнат да се развиват нещата в следващите книги (е, чела съм анотациите и т.н., но не е като да прочетеш книгата). Предполагам единственият начин е да проверя от първа ръка 🙂

  2. 18 януари, 2012 в 11:08

    Фантастично, мащабно, прекрасно ревю! Обезателно ще почна и аз тази поредица!

    • 18 януари, 2012 в 18:22

      Благодаря за милите думи! Надявам се и самата книга да ти хареса!

  3. Paganel
    18 януари, 2012 в 11:23

    Ревюто е прекрасно и много на място. Сигурен съм, че и „Говорителя на мъртвите“ ще те впечатли поне толкова. Искам обаче, да ти препоръчам, първо да прочетеш „Сянката на Ендър“. Тя дава голяма част от същата история от друга гледна точка и по един уникален начин допълва историята. За мен Орсън Скот Кард е един от най-великите автори на всички времена 🙂 И много ти завиждам, че тепърва ще пиеш още от извора му 🙂

    • 18 януари, 2012 в 18:15

      Благодаря! 🙂 Всъщност към момента съм се насочила към разказите от поредицата, именно заради различната гледна точка към историята. Може би следващото за Ендър, което ще прочета е „Война на дарби / A War of Gifts“, но не знам кога ще му дойде времето. Иначе останах с много приятни впечатления от стила на автора, а и от цялостното му отношение, след като прочетох предисловието му към книгата.

  4. Христо Харитов
    18 януари, 2012 в 15:45

    Продължавай да четеш!!!
    И ще стигнеш не до „малко по-грандиозен финал на техните отношения“, а до драматичен финал на техните отношения на сцената на още една грандиозна „игра“….. :-)))

    • 18 януари, 2012 в 18:16

      Хм? Нещо не те разбрах 😦

      • gost
        19 януари, 2012 в 06:12

        Говори за Питър и Ендър.

  5. Христо Харитов
    19 януари, 2012 в 08:15

    Според мен, първо е добре да прочетеш основната линия на сагата. Прилежащите произведения после ще придадат известна яснота и колорит на някои моменти, но това е допълващо.

    С една дума, интригата между Питър и Андрю не е отдадена на забвението… и няма как да бъде, след като Ендър носи образа на Хегемона толкова дълбоко в себе си….

    Лично мен „Рожби на ума“ малко ме разочарова, но „Ксеноцид“ е блестяща… и подплатена както с идеи от предният фронт на научните изследвания, така и от задният фронт на източните философски достижения ! 😉

    Дано ти хареса поне толкова, колкото и на мен! 🙂

  6. 20 януари, 2012 в 11:44

    🙂 Зори, мерси за ревюто. Да си призная успя да ме навие за опит с „Оня Скот Кард“, както казва един негов голям фен. Доста хора са ми препоръчвали поредицата, но не съм проявявала интерес досега (може би заради убеждението ми, че става въпрос за нещо наистина хардкор фантастика).

  7. pechkin
    24 януари, 2012 в 14:47

    Тази книга ми е от любимите и на мен, спомниям си как преди доста години прочетох разказа и как си мечтаех тази история да я има като по пълнокръвна книга.
    Друга която ми е почти толкова любима е : Диамантената ера на Нийл Стивънсън, пак се разказва за деца.

  1. No trackbacks yet.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: