„Земен посев“ от Памела Сарджънт – Посеви #1
Корабът лети с бясна скорост през космоса. Дълбоко във вътрешността си носи семената на човечеството. Изстрелян от народа на умиращата Земя преди повече от век, с мисията да открие пригоден за живот свят за децата – петнадесетгодишната Зохерет и спътниците й – които корабът създава от генетичните си банки. За Зохерет и спътниците й Корабът е бил майка, баща и любящ наставник, подготвяйки ги за най-трудното им предизвикателство – да оцелеят със собствени сили на необитавана планета, без закрилата на Кораба. Този ден вече е почти настъпил… но готови ли са те да напуснат Кораба? Корабът измисля тест. И изведнъж, инстинктите, които са били латентни за повече от сто години, надделяват. Зохерет наблюдава как приятели се отчуждават … или стават врагове. Ще успеят ли Зохерет и спътниците й да преодолеят най-голямата пречка за оцеляването на човешката раса – самите себе си. |
Не се бъркайте от заглавието, не съм решила да се отдам на аграрна дейност. Просто не ми хрумна нищо по-добро и близко като превод на заглавието. Ако има несъгласни – моля, оставете коментар с вашето предложение.
Нямам идея как точно се нарича специфичния жанр, в който трябва да се постави книгата. В главата ми изниква „социална фантастика“. Не съм „експрес“ и нямам идея от точната класификация на горепосоченото. Аз си го тълкувам като фантастика, която е фокусирана върху човешката същност – психология, философия, морал, общество и история. И не, книгата не е някаква дистопия, поне на мен ми се струва далеч и от този жанр. Действието се развива в космоса, има и много, много екшън. Ще оставя на професионалните литературни критици точно да класифицират този роман. Аз бих казала, че е една от най-смислените фантастики, които някога съм чела.
И както често се случва, освен че е увлекателна и богата на теми за размисъл, тази книга е и адски депресираща. Отново да спомена специфичния жанр – за мен той е като кънтрито на литературата. За обикновения селяндур, това е музика, на която кротко (или не дотам) да се напиеш в единствената кръчма в радиус от 50 км от къщурката ти. Но, не дай боже, да си малко по-дълбокомислен или в криво настроение, тази музика може направо да те смачка. Според една статистика кънтри музиката е причинила най-много самоубийства, в сравнение с останалите стилове.
Е, за мен този тип литературни произведения действат по идентичен начин на съзнанието ми. Ако сте сред хората, притежаващи интелект над средното ниво, ако живота у нас (и по принцип) ви отчайва, ако имате склонност да задълбавате в нещата, които четете, или суицидни наклонности – моля, не четете тази книга. Или поне я отложете за момент, когато сте в по-добро настроение. Защото „Земен посев“ е до болка истински и правдоподобен роман за същността на човечеството. Роман, който уж лековато, но безкомпромисно прави дисекция на всичко добро и лошо в психологията ни. Роман, който рисува едно много логично бъдеще, в което хората са на светлинни години (буквално) от съвременната ни действителност, но и същите, каквито са били още от каменната ера. Роман за мечтите и за грешките, за любовта и предателството, за надеждата и за болката и за всичко, което ни прави човешки същества…
„Всяко качество“ – измърмори Корабът, – може да бъде и добро и лошо нещо. Зависи от това, как бива прилагано. Вие сте интелигентни, мислещи същества и имате възможност за избор. Имате богато наследство, както и шанс да започнете начисто. Съсредоточаването само върху негативното, ще изкриви представите ви и в крайна сметка, ще ви бъде спънка.
Много философски почнах, ще опитам малко по-хладнокръвно да ви опиша останалите си впечатления.
Едно от най-характерните неща в книгата е, стилът й. Обикновено подобни „тежки“ книги са изпъстрени с най-съкровените преживявания на героите. В случая, авторката много здраво е спазвала „показвай, не разказвай“ и текстът е почти напълно лишен от каквито и да било вътрешни драми и размисли. Макар да следваме сюжета през погледа на главната героиня, Зохерет, която е тийнейджър, както и спътниците си, не ставаме свидетели на характерните за юношеската литература емоционални водовъртежи. На моменти тази „екзактна“ и „хладна“ проза ми идваше в повече, чувствах се прекалено дистанцирана от героите. Чудех дали не губят достоверност с липсата на характерните за възрастта им терзания и дилеми. Понякога изкуственият интелект на Кораба ми звучеше далеч по-емоционален от същинските хора.
От една страна, се замислих дали това не е грешка в стила на авторката. От друга, след по-задълбочен анализ, реших, че този похват е напълно умишлен. Все пак децата, за които става дума, са отгледани на космически кораб – без родители, без връзка с други човешки същества. И е напълно логично да придобият емоционалната дистанцираност на компютъра, който им е дал единствената форма на родителски милувки. Е, разбира се, мога и да греша и да търся под вола теле. При всички положения, макар и горното да прави книгата леко странновата, то със сигурност не е в ущърб на качествата й.
Лилка задаваше прекалено много въпроси и смяташе, че може да открие отговорите им, чрез размисли и четене. Е, не можеше. Някои от тях можеха да бъдат разрешени само в житейски опит, а за други отговор не съществуваше. Така стояха нещата и не можеха да бъдат променени.
Откъм екшън и обрати в сюжета със сигурност няма да скучаете. Романът притежава адски много действие, на места прескача периоди от време, само и само за да се фокусира върху същинското развитие на сюжета. А той става все по-отчайващо труден и за главните герои и за читателите. С всяка следваща глава се депресирах все повече, виждаш все по-малко изход от създалите се ситуации. Тъкмо схващах посоката на действие, преди Памела Сарджън най-брутално да ме зашлевяваше с нова изненада, запращайки ме в стената на вече измъченото ми съзнание. Задъхан сюжет е слабо описание, за това, което ви очаква из страниците на този роман.
Зохерет обви ръце около краката си. Светът се променяше преди дори да успее да затвърди познанието си за дадени факти. Не бе останали нищо, в което все още да вярва.
Романът съдържа доста достоверни описания на жестокост и насилие, на всички онези грозни неща, които се случват в едно човешко общество, пък било то и стерилно отгледано в сърцето на космически кораб. В това отношение силно ми напомни „Играта на Ендър“, „Игрите на глада“… Ако сте подрастващи или родители на такива, имайте едно на ум, преди да посегнете към книгата. Няма прекалено „графични“ описания, но съдържанието си е достатъчно.
В този ред на мисли е и една от забележките ми към романа. Невероятно ще прозвучи, но ми липсваше сексуалното насилие. След като прочетох „Уроци по отрови“, „XVI“, именно този аспект ми идваше в повече, някак прекаленото задълбаване в сексуалната тема ми идваше на моменти самоцелно. Сега протестирам, поради липсата му. Е, може и да съм от типа „не мож й угоди“, но дори и с оглед на възрастовите ограничения на книгата, ми се струва недостоверно, да изключим този аспект от човешката патопсихология в иначе крайно правдоподобен роман. Отново, това е малък минус и не се отразява на цялостната стойност на произведението.
Споменавайки сексуалния аспект, задължително трябва да се спра и на романтичните взаимоотношения между героите. Много приятно ме изненада трезвостта, дори бих казала циничната зрелост на връзките и емоциите прехвърчащи в групата тийнейджъри. Някои читатели биха могли да се разочароват от развитието на романтичните връзки, от различните обрати, от възгледите и мотивацията на героите. За мен беше като глътка свеж въздух. Да, би могло да се каже, че подобен начин на мислене е по-присъщ на възрастните, отколкото на едва съзряващите, но въпреки това, аз като малко по-пораснал читател, искрено се насладих на този по-сериозен, макар и не до там романтичен поглед на авторката.
На това ли трябваше да се научат, да не се доверяват? Зохерет, несъумяла да се научи да лъже, да мами, да използва останалите, да предава, не бе пригодена да оцелее. Тя се зачуди, дали не бе късно да се научи.
Трябва да отбележа, че макар и трилогия, този роман е напълно завършен в сюжетно отношение. И макар през почти 4/5 от книгата, да бях угнетена от ужасна депресия и да предчувствах повече от черен край, авторката някак съумя да завърши историята си с оптимистична нотка. Не бях се чувствала толкова депресирана от „Сойка-присмехулка“ насам, но невероятно – краят успя да обърне настроението ми и да ме остави повече от доволна. Чисто статистически, повечето книги, които ми харесват до такава степен имат повече или по-малко разочароващ за мен край. Понякога просто не ми се иска да свършват, понякога краят е малко прибързан или претупан, или пък прекалено странен и сюрреалистичен. В случая, краят на „Земен посев“ е най-хубава част от книгата. Сякаш авторката е запазила най-доброто от прозата си за десерт на изстрадалият заедно с героите й читател.
Носят се слухове и за филмиране на книгата. Всъщност това бе и донякъде това, което ме привлече в заглавието, което открих случайно споменато, покрай евентуалното филмиране на „Играта на Ендър“. Невероятно, но за разлика от скептицизмът ми относно екранизирането на „Игрите на глада“ и „Играта на Ендър“, смятам че в Холивуд имат много по-голям шанс именно с тази книга. Както вече ви казах има много по-малко вътрешни преживявания, историята е напълно екшън-базирана и поради това адски подходяща за екран.
Не знам, дали в крайна сметка ще видим „Земен посев“ по кината, но искрено се надявам. Ако не това, то поне да се сдобием с издание на български език, каквото не можах да открия. Авторката е повече от известна, печелила е „Небюла“ и е била финалист за „Хюго“. А романът е наистина страхотен, увлекателен и добре написан. Сред нестихващия поток от съвременна тийн-боза, тази книга, от далечната 83-та година е истински свеж полъх на достоверна, смислена и сериозна юношеска проза и заслужава да бъде прочетена и от всеки възрастен любител на фантастиката.
| оригинално заглавие | Earthseed |
| автор | Памела Сарджънт / Pamela Sargent |
| издател | Tor |
| дата на публикуване | първо издание – март 1983 |
| бг издател | доколкото знам няма |
| поредица | Посеви / Seed |
| пореден номер | 1 |
| сходни книги | отново сходните ми книги са по-скоро като жанр, теми, които разглеждат, отколкото чисто сюжетно |
| възрастова насоченост | аз лично препоръчвам 14+, има си тежки сцени на насилие, макар и не прекалено описателни, а и, честно казано, се съмнявам, че по-младите читатели ще успеят напълно да харесат и разберат книгата |
| тип поредица | трилогия, но отделните книги са сюжетно завършени |
| оценка |  |
The diary of an addicted reader 